Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 246

— Да — отговорих, — по-добре е.

Беше поискала да бъде погребана според еврейския обичай. Това ме изуми. В началото на нашия брак тя непрекъснато мъкнеше децата на църква, особено когато живеехме в Оксфорд, но сигурно го е правила, както реших по-късно, за да дразни майка си. Не знаех, че толкова милее за Бога на дедите си. Човек не може да си обясни хората, не може. На самото погребение ме очакваха и други изненади. Ник носеше ярмулка, както и Джулиан; по време на молитвата, кадиш или както там се нарича, видях как Ник мърда устни заедно с псалта. Откъде се взе цялата тази набожност, и то така внезапно? Очевидно, че не е било внезапно.

Гробището се намираше в северните покрайнини на Лондон. Пътувахме повече от час, докато пристигнем, въпреки неприличната скорост, с която катафалката си пробиваше път сред претоварения трафик. Неспокоен, студен, сив ден с пориви от дъжд, а на хоризонта — зинал процеп пъклена жълтееща светлина. В колата седях на задната седалка, свит и уплашен. До мен Бланш хлипаше тихо, лицето й беше подпухнало и на петна. Джулиан седеше зад кормилото със силно изправен гръб, без да вдига очи от пътя. Празното място до него беше като печален символ за отсъствието на майка му. Ник пътуваше сам с шофьора си. В един момент, когато за кратко се бяхме качили на магистралата и двете ни коли се изравниха, видях, че той работи, видях документи и златна писалка в ръката му, а до него на седалката — официалната му куриерска чанта. Усети взора ми, за миг вдигна очи с невиждащ поглед, далечен и безизразен, мислите му заети с нещо по-важно. Дори сега, когато вече бе прехвърлил седемдесетте, наедрял и плешив, в това лице с отпуснати черти, сълзящи очи и торбички под тях аз все още можех да видя предишната му красота; дали истинска, или измислена от мен? Затова бях аз, това винаги е била моята задача — да пазя образа му неразмит, да коленича смирено с наведена глава и да държа огледалото пред него, а след това да се обърна и да покажа на света този лик, за да го види.

Пред входа на гробището Бланш направи непохватен опит да улови ръката ми, но аз се направих, че не съм забелязал. Не обичам да ме докосват.

В първия миг не познах Куеръл. Не че се беше променил чак толкова, но беше последният човек, когото очаквах да видя тук. Какво безсрамие! Беше оплешивял и леко прегърбен, но все още притежаваше бдителната си зловеща изисканост. Или не, не беше изисканост, това не беше думата; по-скоро зализаност, едновременно сатанинска и безвкусна, а и вечното му излъчване на притихнала в очакване отмъстителност като, да речем, на отличен плувец, който спокойно наблюдава как неопитният новак се насочва към дълбокото. Носеше небрежно аурата на своята слава. Винаги съм му завиждал. Когато церемонията свърши, приближи се и формално стисна ръката ми. Не се бяхме виждали повече от четвърт век, но въпреки това той се държа, сякаш всеки ден сме заедно.

— Така са евреите — каза ми, — накрая винаги се връщат при своите. Като нас, имам предвид католиците. — Над костюма си носеше дебело подплатено яке. — Напоследък усещам студа по-силно. Кръвта ми се е разредила от това дълго пребиваване на юг. Виктор, ти не изглеждаш никак зле; коварството те поддържа млад, така ли?