Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 245

— Независимо как ви изглежда — казах, посочвайки шампанското и разтрошения кейк със свещта, — аз съм официално в траур. — Наблюдавах я внимателно, за да видя реакцията й; такава нямаше, точно както и очаквах; тя вече знаеше. — Да — продължих, — съпругата ми почина.

Мълчание.

— Съжалявам — промълви тя, загледана в ръцете ми.

Април. Такова красиво небе днес, огромни плаващи ледени планини от облаци, а отвъд тях — онова нежно, крехко синьо, слънчевата светлина наднича на пресекулки, сякаш някъде някой своенравен човек е сложил ръка на прекъсвача. Не обичам пролетта; казах ли го вече? Твърде неспокойно, твърде печално е това събуждане на новия живот слепешката. Чувствам се изоставен, наполовина заровен в повехнали клони и чепати коренища. Въпреки това нещо шава в мен. Често си въобразявам, най-вече нощем, че го чувствам ето тук, не, не е болка, искам да кажа, че е онова нещо, което се разраства злокачествено и щрака с щипци. Е, много скоро ще сложа край на този растеж. Ето, отведнъж устата ми пресъхна. Странни странични ефекти. Спокоен съм, съвършено спокоен.

— Твърде тъжно — промълвих, — по всичко личи, че е умряла от недохранване. Отказвала да яде, просто извръщала глава към стената, така казаха. Такава отчаяна жажда да умреш! Не им разрешила да ме повикат; казала, че трябва да ме оставят на мира. Тя винаги е била много по-грижовна от мен, както и по-смела. Погребението беше вчера. Все още съм малко разстроен, както се вижда.

С моя придружител смъртта, до мен във всеки миг, който неуморно обикаля и проучва разклатените ми съпротивителни сили, чудно ли е, че скоро ще убие плячката си? Винаги съм смятал, че Вивиън ще ме надживее. Въпреки това, когато Джулиан ми се обади по телефона, вече знаех, още преди да ми съобщи, че е мъртва. Дълго останахме безмълвни, заслушани в дишането си.

— Така е по-добре — подхвърли той.

Защо младите винаги смятат, че е по-добре, когато старите умират? Предполагам, въпросът съдържа отговора.