Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 243

— Не харесваш американците, така ли?

— О, сигурен съм, че поотделно са съвсем прилични хора. Работата е в това, че аз не съм демократ, нали разбираш; боя се от закона на тълпата.

— Какво ще кажеш тогава за диктатурата на пролетариата?

— Моля, моля — отвърнах, — да не полемизираме нещата. Още шери? Никак не е лошо, нали?

Долях чашите. Харесвам тази пивка мазност, но иначе дори и в най-доброто шери се долавя горчива жилка, която ми напомня за един неприятен вкус от детството, май рициновото масло на Нани Харгрийвс. Не, предпочитам джин, с неговия загадъчен намек за студ и гори, за метал и огън. В първите дни след бягството на Бой буквално се наливах с това питие от тъмно утро до тъмна доба. Бедният ми черен дроб. По всяка вероятност именно тогава, преди толкова много години, клетките ми са направили първите си пиянски стъпки в дервишкия танц, който сега изяжда вътрешностите ми. Скрайн стоеше и гледаше пред себе си със стъклен поглед, сякаш забравил за чашата в ръцете си. Често блуждаеше по този начин, което действаше изнервящо на хората. Съсредоточаване? Дълбока замисленост? Или може би капан за непредпазливите? — човек бе склонен да губи бдителността си, когато той се отнасяше нанякъде. Късната светлина през прозореца хвърляше никелови отблясъци върху повърхността на Пусен, като улавяше определени багри и потъваше в празнините. Някой от оценителите беше повдигнал въпроса за автентичността на картината — глупости, разбира се.

— Погледни тази картина — казах. — Нарича се „Смъртта на Сенека“. Рисувана е в средата на седемнайсети век от Никола Пусен. Ти нали се имаш за нещо като художник, кажи ми: цивилизацията, която тази картина представлява, не си ли струва да се борим за нея? — Забелязах леко разклащане по повърхността на шерито в чашата, която държах, а си мислех, че съм съвършено спокоен. — Един млад спартанец — продължих — се оплакал на майка си, че мечът му е твърде къс, а нейният единствен отговор гласял: „Тогава трябва да се биеш отблизо“.

Скрайн изпусна странна, скърцаща въздишка. Трябва да призная, че тук, в затвореното пространство на кабинета ми, той издаваше лека, но ясно доловима миризма — със сигурност на тютюн, но и на още нещо, нещо мръсно и неприятно, нещо много, много овехтяло.

— Доктор Маскел, няма ли да е по-добре — обърна се той към мен — да седнем тук, да си преговорим нещата и да приключим веднъж завинаги?

— Вече казах, нямам желание да бъда разпитван в собствения ми дом.

— Не става дума за разпит. Просто… по-скоро бих го нарекъл изясняване на нещата. Аз съм католик — е, майка ми беше католичка, ирландка като теб. Още си спомням как се чувствах като малък на излизане от изповедалнята, онова усещане за… лекота. Разбираш какво искам да кажа.

— Казах всичко, което знам — отсякох.

Той се усмихна, поклати леко глава и внимателно постави чашата си в края на писалището ми. Не беше докоснал шерито.

— Не — рече. — Каза ни всичко, което знаем.

Въздъхнах. Няма ли да има край?

— Това, което искаш от мен, е да предам приятелите си — казах. — Няма да стане.