Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 242

— О, това е нещо прекрасно, нали? — каза той и я посочи с дръжката на лулата си. — Дега. Красива е. — Премигна стеснително. — Знаеш ли и аз рисувам по малко.

— Така ли?

— Акварели. Това е само хоби, въпреки че жена ми държи да ги сложи в рамка и да ги закачим в апартамента. Всъщност правил съм копие и на тази картина от един албум. Но моята е на картон.

— Оригиналът също.

— О!

— И между другото, е Дегас, с-то се произнася.

Изпихме си шерито в кабинета. Той изобщо не забеляза моя Пусен. Имаше два стола — единият от тях вече ви очакваше, госпожице В., макар и да не го знаеше, — но въпреки това останахме прави. Почудих се как ли ще ме опише пред жена си. Сдържан тип, Мейбъл, и страшно надут. Беше октомврийска вечер, цялата в охра и медни отблясъци. Бой и Мрачния шотландец вече се бяха появили пред репортери в Москва, бълваха купища високопарни тъпотии за мир и братство и за световната революция; като взети направо от партиен конгрес, написани им по всяка вероятност от нашите приятели в Кремъл. Излъчиха ги по телевизията, очевидно по време на снежна буря — тогава притежавах доста примитивен апарат; бях го взел уж Патрик да не скучае, но скоро сам се пристрастих, — и с очите си видях каква потискаща и отвратителна гледка представляваха двамата. Къса ми се сърцето, че цялата тази страст и вяра трябваше да се изродят в това: двама червендалести пияници на средна възраст, седнали пред гола маса в стая без прозорци в Лубянка, се правят на големи смелчаци, усмихват се измъчено и се опитват да убедят себе си и света, че най-накрая са пристигнали у дома си в Обетованата земя. Не смеех дори да си помисля как Бой преживява там. Спомних си онази нощ през трийсетте, когато бях отведен в Кремъл и съпругата на комисаря по култура погледна шампанското в чашата ми, сви презрително устни и каза „грузинско“. Приятел от британското посолство твърдеше, че една нощ зърнал Бой в московски хотел, седял на бара с глава, отпусната върху ръката си, и плачел неутешимо. Надявам се да са били сълзи от препиване.

— Смяташ ли, че твоите две приятелчета са щастливи? — попита Скрайн. — Там не предлагат много весели закачки и забавления.

— Техните предпочитания са към хайвера — казах мрачно, — а там го има в изобилие.

Взе да си играе с разни неща от писалището ми; имах желание да го плесна през ръцете. Мразя хората да ми пипат нещата.

— Ти би ли отишъл там? — попита ме.

Отпих от шерито. Беше много добро; надявах се, че и Скрайн ще го оцени.

— Навиваха ме — отговорих. Точно така, Олег беше много настоятелен. — Попитах ги, ако отида, ще могат ли да ми осигурят пропуск за редовни работни посещения в Националната галерия и в Лувъра. Те се консултираха с Москва и отговорът беше „съжаляваме, не“. Не разбират от ирония тия руснаци. В това отношение са също като американците.