Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 240

— Бой е избягал с Мрачния шотландец, така ли? — обади се най-накрая. — Но това е невъзможно. Те не се понасяха.

— Предполагам, че ще се разделят, нали разбираш, щом стигнат в… закъдето са тръгнали.

— Искаш да кажеш Москва. Натам са тръгнали, нали?

— Да — отговорих. — Май да.

Тя кимна, без да сваля очи от мен.

— А ти? — попита.

— Аз ли?

— Защо не тръгна с тях?

— Защо да го правя? Просто ги закарах до крайбрежието. Бой ме помоли. Беше ми приятел.

— Беше?

— Ами нали вече го няма. Съмнявам се дали някога ще го видим отново.

Наля чай, загледана в извитата кехлибарена струя, която почукваше в чашите. Попитах я дали има нещо, с което да си подсиля чая, но тя не ме чу.

— Винаги си ме лъгал — промълви умислено. — Лъжеше ме от самото начало. Защо сега да ти прощавам?

Вдигнах очи към нея.

— Лъгал ли съм те? — повторих. — За какво съм те лъгал?

— За всичко. Харесва ли ти чаят? Може би искаш да закусиш? И на мен стомахът ми стърже. При стрес винаги се огладнява, не си ли забелязал? Ще изпържа яйца или нещо друго. — Но не се помръдна, седеше с пръсти върху дръжката на чайника, загледана пред себе си и леко кимаше. — Значи Бой е избягал — каза, — бих искала да можех да се сбогувам с него. — Премигна и пак обърна очи към мен. — Знаел си, че възнамерява да духне, нали?

— Какво искаш да кажеш? Дори не знаех, че има причина да иска да избяга.

— Знаел си, но на никого не си казал. Такава… чак такава пък предпазливост!

Очите й блестяха. Извърнах поглед.

— Говориш глупости — казах й. — Нищо не съм знаел.

Продължи да ме гледа мълчаливо, сви юмрук и го постави на масата пред себе си като оръжие. После изведнъж се разсмя.

— О, Виктор! — каза, отпусна юмрук, вдигна ръка и нежно я прокара по бузата ми, както едно време, когато толкова често беше имала повод да го прави. — Клетият ми Виктор. Прав си, нищо не си знаел, нито дори това, което си си мислил, че знаеш. Той криеше всичко от теб.

Чаят имаше вкус на пръст. В тишината ясно долових сигнала на новините в шест, който идваше от радио в съседната къща. Не знаех, че в Мейфеър има толкова ранобудни хора. Нефритена фигурка на монах с голямо шкембе — от колекцията на Големия Бобър — седеше самодоволно ухилена върху перваза до мен. Нещата в тяхното мълчание са далеч по-издръжливи от хората.

Какавида.

— Той ли? — попитах глухо. — Какво говориш? Какво… той?

Не можех да понеса състрадателната й усмивка.

— Толкова ли не разбираш? — каза. — Той е бил. Винаги е бил той…

О, наистина трябва да издиря онзи пистолет.

* * *

Продължиха да ме навестяват, година след година; винаги когато се случеше издънка, когато зейнеше нова дупка в държавната така наречена сигурност, Скрайн прекрачваше отново в живота ми — стеснително, почтително и непреклонно, както винаги. По време на нашите разпити — казвам нашите, защото винаги си спомням за тях като за споделяне, нещо като серия консултации или курс по духовни упражнения — дърдореше с часове с неговия си суховат, кротък, даскалски маниер, задаваше един и същ въпрос отново и отново в леко видоизменени версии, после изведнъж се хващаше за някое име, дума, някое неволно, колебливо премигване, за което дори не съм си дал сметка, и тогава всичко се отместваше и разпитването поемаше в съвършено нова посока. Въпреки това всичко ставаше спокойно, възпитано и по приятелски. След време се стигна дотам, че дори започнахме да си разменяме коледни картички — без майтап, правехме го. Той не ми отстъпваше по търпеливост, по концентрация, по умението си да открива издайнически детайли, нито по способността си да вземе един фрагмент и по него да изгради представата си за цялото; но в края на краищата аз се оказах по-издръжливият. През цялото това време — чудя се колко ли часове сме прекарали заедно: хиляда, две хиляди? — мисля, че никога не му дадох повече от това, което би могъл да получи и от другаде. Назовавах имената само на покойници или на онези, които бяха достатъчно в периферията на нашия кръг, за да знам, че отделът няма да си губи времето с тях или поне не задълго. Шахът представлява твърде сериозна, а и твърде войнствена аналогия на това, в което двамата бяхме въвлечени. То по-скоро приличаше на игра на котка и мишка, но кой беше котката и кой — мишката?