Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 240
Джон Банвил
— Бой е избягал с Мрачния шотландец, така ли? — обади се най-накрая. — Но това е невъзможно. Те не се понасяха.
— Предполагам, че ще се разделят, нали разбираш, щом стигнат в… закъдето са тръгнали.
— Искаш да кажеш Москва. Натам са тръгнали, нали?
— Да — отговорих. — Май да.
Тя кимна, без да сваля очи от мен.
— А ти? — попита.
— Аз ли?
— Защо не тръгна с тях?
— Защо да го правя? Просто ги закарах до крайбрежието. Бой ме помоли. Беше ми приятел.
— Беше?
— Ами нали вече го няма. Съмнявам се дали някога ще го видим отново.
Наля чай, загледана в извитата кехлибарена струя, която почукваше в чашите. Попитах я дали има нещо, с което да си подсиля чая, но тя не ме чу.
— Винаги си ме лъгал — промълви умислено. — Лъжеше ме от самото начало. Защо сега да ти прощавам?
Вдигнах очи към нея.
— Лъгал ли съм те? — повторих. — За какво съм те лъгал?
— За всичко. Харесва ли ти чаят? Може би искаш да закусиш? И на мен стомахът ми стърже. При стрес винаги се огладнява, не си ли забелязал? Ще изпържа яйца или нещо друго. — Но не се помръдна, седеше с пръсти върху дръжката на чайника, загледана пред себе си и леко кимаше. — Значи Бой е избягал — каза, — бих искала да можех да се сбогувам с него. — Премигна и пак обърна очи към мен. — Знаел си, че възнамерява да духне, нали?
— Какво искаш да кажеш? Дори не знаех, че има причина да иска да избяга.
— Знаел си, но на никого не си казал. Такава… чак такава пък предпазливост!
Очите й блестяха. Извърнах поглед.
— Говориш глупости — казах й. — Нищо не съм знаел.
Продължи да ме гледа мълчаливо, сви юмрук и го постави на масата пред себе си като оръжие. После изведнъж се разсмя.
— О, Виктор! — каза, отпусна юмрук, вдигна ръка и нежно я прокара по бузата ми, както едно време, когато толкова често беше имала повод да го прави. — Клетият ми Виктор. Прав си, нищо не си знаел, нито дори това, което си си мислил, че знаеш. Той криеше всичко от теб.
Чаят имаше вкус на пръст. В тишината ясно долових сигнала на новините в шест, който идваше от радио в съседната къща. Не знаех, че в Мейфеър има толкова ранобудни хора. Нефритена фигурка на монах с голямо шкембе — от колекцията на Големия Бобър — седеше самодоволно ухилена върху перваза до мен. Нещата в тяхното мълчание са далеч по-издръжливи от хората.
Какавида.
— Той ли? — попитах глухо. — Какво говориш? Какво…
Не можех да понеса състрадателната й усмивка.
— Толкова ли не разбираш? — каза. — Той е бил. Винаги е бил той…
О, наистина трябва да издиря онзи пистолет.
* * *
Продължиха да ме навестяват, година след година; винаги когато се случеше издънка, когато зейнеше нова дупка в държавната така наречена сигурност, Скрайн прекрачваше отново в живота ми — стеснително, почтително и непреклонно, както винаги. По време на нашите разпити — казвам