Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 239

— Виктор! — възкликна тя. — Пресвети небеса, каква приятна изненада. Помислих, че е пощаджията.

Антрето, изпълнено с утринна светлина, приличаше на дълга стъклена кутия, увиснала насред огряното от слънце пространство. Алените рози, които едва се побираха във вазата, като че пулсираха дълбоко в себе си като лениви сърца. Вивиън затвори вратата и за миг се поколеба, зарадвана и объркана.

— За теб е много късно — подхвърли — или много рано? Не си пиян, нали? Само дето ми изглеждаш малко… странен. Знаеш ли, че е пет часът сутринта?

— Да — отвърнах. — Съжалявам, не знам какво очаквах. Просто минавах оттук и…

— Да. Влез в кухнята. Децата спят.

Сетих се за Антония Маклийш: трябва ли да й се обадя по телефона? И да й кажа какво?

— Чудя се какво може да предложи човек в този час на деня — каза Вивиън, мина пред мен и отвори кухненската врата. — Навремето щяхме да си отворим бутилка шампанско. Говорейки за навремето, как е Бой?

— Той… замина.

— Толкова отдавна не съм го виждала. Всъщност не съм виждала никого от онзи наш свят. Наистина съм изгубила връзка с него. Как смяташ, това означава ли, че ще се превърна в самотна старица, госпожица Хавишам от Саут Одли Стрийт? Едно е сигурно — чувствам се остаряла. Ако не бяха децата, сигурно изобщо нямаше да излизам навън. Искаш ли чай? — Извърна се въпросително от умивалника, държеше чайника в едната си ръка. Не отговорих. Тя се изсмя тихо и поклати глава. — Виктор, моля те, кажи ми какво се е случило? Приличаш на малко момче, което са спипали да краде ябълки. Неприятности ли имаш? Да не би да си извършил някой непростим грях, да си мастурбирал върху картините на краля или нещо от тоя род?

Тъкмо да отворя уста, без да знам какво ще кажа, когато изведнъж отново се разплаках безутешно в неудържим пристъп на мъка и безпредметен гняв. Не можех да спра. Стоях по средата на стаята, облян от разсеяната светлина на утрото, задавен от лиги, раменете ми се тресяха, скърцах със зъби, свивах юмруци, стисках очи, горещите ми сълзи бликаха неспирно и мокреха нагръдника на ризата ми. Носеха ми обаче някакво ужасно и неприлично удоволствие. Също като онези славни моменти на прегрешение, когато като малък, докато сънувах, се изпусках в леглото и се подмокрях обилно, парещо, безпрепятствено. Отначало Вивиън не направи нищо, само стоеше сепната и несигурна с ръка върху устата си. После се приближи, пеньоарът й блещукаше, прегърна ме и ме накара да отпусна глава върху рамото й. През плата на дрехата й долових миризмата на топла спарена нощ върху кожата й.

— Скъпи — каза, — какво се е случило?

Подкани ме да седна, донесе ми чиста носна кърпа и се засуети да приготвя чая, докато аз седях и подсмърчах.

— Съжалявам — промълвих. — Не знам какво ми стана.

Тя също седна и се загледа в мен от другата страна на масата.

— Миличкият ми — каза, — наистина не изглеждаш добре.

Разказах й за Бой и Маклийш, за бягството до Фолкстън. Говорех задъхано, уплашено, като пратеник, коленичил в нозете на краля, за да му съобщи, че неговата армия е разбита, и не можех да спра, думите сами излизаха от устата ми, лееха се безспирно както сълзите ми преди малко. Вивиън седеше неподвижно, наблюдаваше ме с почти клиничен интерес и не пророни дума, преди да свърша.