Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 238

* * *

Тръгна си призори, изпълзя от леглото ми и си събра дрехите — разбира се, изпусна едната си обувка с трясък, — докато аз най-тактично се преструвах, че спя. Почудих се дали ще каже на някого, че е прекарал нощта с мен. Пробив в сигурността, както би се изразил Бой. Бой вече ми липсваше. Лежах буден и гледах как стаята побелява, налегната от дълбока и донякъде необяснима тъга. Когато станах, смених спалното бельо — неведнъж бях хващал Патрик, въпреки прословутата му липса на ревнивост, да оглежда чаршафите ми със зоркия поглед на подозрителна хазяйка; тръгнах надолу по стълбите, извадих колата, в онези дни беше голям стар хилман, към който се бях привързал, и поех на запад през града. Не знаех къде отивам; бях още замаян от снощното безсъние. Улиците бяха плувнали в ослепителна слънчева светлина и остро очертани издължени сенки. След малко заръмя — невъзможно, от безоблачно небе, а когато пуснах чистачките, видях, че полза няма; тогава разбрах, че плача. Това вече беше изненада. Спрях колата, извадих носна кърпа и попих лицето си — чувствах се нелепо. След малко сълзите спряха и аз останах така известно време с глава, отметната назад върху облегалката, подсмърчах и преглъщах. Минаващ наблизо млекар надникна и ме изгледа с жив интерес; май бях успял да разнообразя ранната му обиколка. Беше прекрасна утрин, истински прекрасна. Слънцето. Малките бели пухени облачета. Птиците. Тъкмо да потегля отново, когато забелязах, че улицата ми е позната, и леко изненадан, установих, че съм спрял на няколко къщи от жилището на Вивиън. Завръщане у дома, казах си, съзнавайки цялото двусмислие на израза и глупавия копнеж, който се съдържа в него. Откога къщата на Вивиън, всъщност която и да е къща, някога обитавана от нея, е била дом за мен?

Тя сигурно е била будна — всъщност никога не си е падала по спането, — защото, когато натиснах звънеца, веднага се спусна на долния етаж и ми отвори. През ума ми мина смътната мисъл дали пък не е свикнала да приема посетители по това време на деня, а и изражението, което пробяга по лицето й, не издаваше ли разочарование, че това съм аз, а не някой друг, по-интересен човек? Носеше светлосин пеньоар — потръпнах и пред очите ми изплува сеньор Фонсека, проснат на земята в локва от собствената си кръв — и копринени пантофи, а косата си беше вързала отзад в нещо като прическа, която не й отиваше. Нямаше грим и това придаваше на лицето й забулен и угрижен вид; ако наистина беше очаквала посетител, той би трябвало да е стар и доверен приятел, тъй като на света рядко му се разрешаваше да вижда Вивиън без маска.