Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 228

— Е, Банистър — започна Куеръл, — най-накрая американците те подпукаха, нали?

Бой плъзна сърдит поглед по лицето му.

— Какво трябва да означава това?

— Чувам, че Хувър те е чупил. Нали знаеш, той е една от най-известните кралици. Те всички са извратени, нали така — тия като Хувър, като Берия.

Много по-късно — слънчевото петно в подножието на стълбата беше станало златисточервено — се появи Ник заедно с Лео Ротънстайн, и двамата в официални костюми, елегантни, зализани, леко абсурдни като двойка контета от карикатурите на „Пънч“. Изненадах се, че идват тук. След избирането на Ник в Парламента той гледаше да избягва старите свърталища, а пък Лео Ротънстайн, чийто баща беше на смъртно легло, много скоро щеше да наследи перската му титла, както и фамилните авоари.

— Също като едно време — обадих се аз, при което и двамата ме изгледаха мълчаливо с особен безжизнен поглед.

Предположих, че съм пиян. Някак раздразнено Ник поръча бутилка шампанско. Носеше ален пояс — никога не е имал вкус. Вдигнахме тост за това, че Бой се е върнал. Но доста вяло. Щом изпихме първата бутилка, Бети Боулър ни донесе втора — от заведението.

— За отсъстващите приятели! — каза Лео, погледна ме над ръба на чашата си и ми намигна.

— Божичко! — промълви Бой и притисна очи с пълната си, изгоряла от слънцето ръка. — Май ще се разплача.

В този момент се обади Олег. Паролата беше Икар. Злочесто име, казах си аз.

СТРАННО, но всичко това приличаше на меланхоличен фарс. Оказа се абсурдно просто. Бой се извини, двамата заедно напуснахме „Грифона“ и аз го закарах до Поланд Стрийт. Над облените в здрач улици небето се къпеше в нежни тъмносини багри като обърната наопаки река. Чаках на канапето в апартамента, докато той си събере багажа. Шампанското все още бълбукаше във вените ми и изведнъж ми се доплака, без да знам защо; непрекъснато въздишах дълбоко и сълзливо, току премигвах лениво и се оглеждах наоколо като пияна костенурка. Много ясно си спомних как се въргаляхме тук с Дани Пъркинс и нещо като спазъм ме прониза със силата на физическа болка. Чувах как Бой трополи над мен, говори си сам и пъшка. След малко слезе с древна пътническа чанта в ръка.

— Исках да взема какво ли не — каза печално. — Но в крайна сметка зарязах всичко. Как изглеждам?

Носеше тъмносив костюм от три части, раирана риза с копчета на ръкавелите и униформена училищна вратовръзка със златна игла.

— Нелепо — казах му, — но другарите ще бъдат страшно впечатлени.

Спуснахме се по стълбите безмълвно и тържествено като двойка разочаровани погребални агенти.