Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 228
Джон Банвил
— Е, Банистър — започна Куеръл, — най-накрая американците те подпукаха, нали?
Бой плъзна сърдит поглед по лицето му.
— Какво трябва да означава това?
— Чувам, че Хувър те е чупил. Нали знаеш, той е една от най-известните кралици. Те всички са извратени, нали така — тия като Хувър, като Берия.
Много по-късно — слънчевото петно в подножието на стълбата беше станало златисточервено — се появи Ник заедно с Лео Ротънстайн, и двамата в официални костюми, елегантни, зализани, леко абсурдни като двойка контета от карикатурите на „Пънч“. Изненадах се, че идват тук. След избирането на Ник в Парламента той гледаше да избягва старите свърталища, а пък Лео Ротънстайн, чийто баща беше на смъртно легло, много скоро щеше да наследи перската му титла, както и фамилните авоари.
— Също като едно време — обадих се аз, при което и двамата ме изгледаха мълчаливо с особен безжизнен поглед.
Предположих, че съм пиян. Някак раздразнено Ник поръча бутилка шампанско. Носеше ален пояс — никога не е имал вкус. Вдигнахме тост за това, че Бой се е върнал. Но доста вяло. Щом изпихме първата бутилка, Бети Боулър ни донесе втора — от заведението.
— За отсъстващите приятели! — каза Лео, погледна ме над ръба на чашата си и ми намигна.
— Божичко! — промълви Бой и притисна очи с пълната си, изгоряла от слънцето ръка. — Май ще се разплача.
В този момент се обади Олег. Паролата беше
СТРАННО, но всичко това приличаше на меланхоличен фарс. Оказа се абсурдно просто. Бой се извини, двамата заедно напуснахме „Грифона“ и аз го закарах до Поланд Стрийт. Над облените в здрач улици небето се къпеше в нежни тъмносини багри като обърната наопаки река. Чаках на канапето в апартамента, докато той си събере багажа. Шампанското все още бълбукаше във вените ми и изведнъж ми се доплака, без да знам защо; непрекъснато въздишах дълбоко и сълзливо, току премигвах лениво и се оглеждах наоколо като пияна костенурка. Много ясно си спомних как се въргаляхме тук с Дани Пъркинс и нещо като спазъм ме прониза със силата на физическа болка. Чувах как Бой трополи над мен, говори си сам и пъшка. След малко слезе с древна пътническа чанта в ръка.
— Исках да взема какво ли не — каза печално. — Но в крайна сметка зарязах всичко. Как изглеждам?
Носеше тъмносив костюм от три части, раирана риза с копчета на ръкавелите и униформена училищна вратовръзка със златна игла.
— Нелепо — казах му, — но другарите ще бъдат страшно впечатлени.
Спуснахме се по стълбите безмълвно и тържествено като двойка разочаровани погребални агенти.