Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 226

Олег се беше поналял, но иначе не изглеждаше много променен, откакто го бях видял последния път. Носеше неизменния си син костюм, неизменния си сив шлифер и кафява шапка. Поздрави ме сърдечно, наведе приличната си на коледен пудинг глава и издаде някакво весело бълбукане. В меката лятна вечер Риджънтс Парк беше потънал в златиста мараня и бледа сивкава зеленина. Усещаше се уханието на напоената от скорошния дъжд трева. Срещнахме се при зоологическата градина, както правехме преди, и поехме към езерото. Замечтани влюбени, хванати под ръка, се шляеха наоколо по зелените площи. Деца тичаха и крещяха. Една дама разхождаше малкото си кученце.

— Като у Вато — подхвърлих. — Художник. Френски. Какво искаш, Олег? По-точно какво те интересува?

Олег само поклати глава и пак избухна в нещо като бълбукащ кикот.

— Кастър иска да върви — рече. — Каза, че е време да потегля.

Представих си как Маклийш крачи из ветровитата сива пустош на Москва. Е, нищо чудно там да се почувства като у дома, в края на краищата беше родом от Абърдийн.

— А Бой? — попитах.

Възрастни мъже пускаха модели на корабчета в езерото. Един доста красив младеж с бяла риза и кадифен панталон, мой двойник от младите ми години, се беше излегнал в шезлонг и мрачно пушеше цигара.

— Да, Върджил също — отговори Олег. — Ще пътуват заедно.

Въздъхнах.

— Така — започнах, — значи, все пак се стигна до това. Знаеш ли, никога не съм вярвал, че ще се случи. — Погледнах към младия мъж в шезлонга; той улови погледа ми и се усмихна безочливо и подкупващо; нещо познато стегна гърлото ми. — Защо си дошъл при мен? — попитах Олег.

Обърна към мен най-празния си, най-невинен, опулен от изненада поглед.

— Трябва да ги прекараме до Франция — каза той — или може би до Северна Испания. Където и да е, но на континента. После ще е лесно.

Москва си беше предложила услугите да изпрати подводница, която да вземе двамата някъде от хълмистото крайбрежие на Шотландия. Представих си как Бой и Мрачния шотландец се катерят в тъмното по мокрите скали, градските им обувки подгизнали, и се опитват да включат фенерчетата си, докато в тъмната нощ капитанът на подводницата преброжда брега, за да улови сигнала им, и бълва руски псувни.

— За бога, Олег — казах, — не можахте ли да измислите нещо не толкова мелодраматично, ами цяла подводница? Защо просто не вземат ферибота до Диеп или пък някое от онези туристически корабчета, които правят четирийсет и осем часови обиколки на френското крайбрежие? Използват ги главно бизнесмени, за да мърсуват през уикенда със секретарките си. Спират в Сен Мало и други подобни места; никой не им проверява документите, нито брои пътниците по списък.

Олег изведнъж се протегна и стисна ръката ми над лакътя; никога преди това не ме беше докосвал; странно усещане.

— Джон, сега разбираш ли защо ти се обадих? — каза той нежно. — Ти си гениален.

Не можах да сдържа усмивката си: нуждата да бъдеш нужен, нали разбирате, това винаги е било моята слабост. Продължихме да вървим. Ниското слънце огряваше водата до нас, която имаше вид на разтопено олово, а във въздуха танцуваха прашинки златиста светлина. Олег се изкикоти и шумно пое въздух през сплескания си прасешки нос.