Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 229

— Заключил съм апартамента — каза Бой. — Дани Пъркинс има ключ. Ако нямаш нищо против, ще запазя другия. Като сувенир, нали разбираш.

— Значи, няма повече да се връщаш, така ли? — подхвърлих небрежно, а той ме изгледа обидено и продължи покрай хирургическия кабинет и по-надолу към мъждукащата нощ. Един господ знае защо се чувствах толкова развеселен.

Този път шофираше Бой, голямата му бяла кола поглъщаше милите безмилостно и ненаситно. Докато прекосявахме реката, свалих прозореца и нощта нахлу в колата с вой. Погледнах под моста и при вида на един червен кораб на котва и общия пейзаж — стъкления мрак, издутата, неспокойна река и този ярък, като нарисуван от фовисти кораб — ме полазиха тръпки; най-неочаквано с някакъв тигърски трепет видях живота си като велик, тъмен и обречен. После напуснахме моста, скрихме се сред складовете и накрая пак излязохме сред обраслите с бурени, разрушени от бомбардировките сгради.

До мен Бой плачеше беззвучно, търкаше очите си с ръка.

Скоро препускахме по голите хълмове. В спомените си пазя тази част от пътуването като едно неспирно и непреодолимо втурване презглава в сепнатата сребриста нощ. Виждам как колата завива, фаровете й се плъзгат по дървесни стволове и обрасли с мъх пътни знаци, а зад предното стъкло ние двамата с Бой представляваме две мрачни физиономии с напрегнат вид, осветени отдолу, стиснали челюсти, с немигащи, вторачени в галопиращия път очи. Аз също съм изчел моите Бюкан и Хенти.

— Поне да беше денем — обади се Бой. — Може би за последен път виждам Блайти.

Филип Маклийш ни чакаше в къщата на майка си в Кент — истинско бижу, покрито с пълзящи рози, дървена порта, чакълена алея и прозорци от зеленикаво стъкло, които светеха. Антония Маклийш ни отвори и ни покани в гостната, без да каже дума. Беше висока кокалеста жена с огромна грива черна коса. Имаше вид на човек, който таи в себе си някаква вечно тлееща лична омраза. Направих странна асоциация с коне, въпреки че никога не я бях виждал да язди. Маклийш седеше в едно кресло, мрачно пиян, загледан в студената решетка пред камината. Носеше стар панталон от каша и абсурдна яркожълта жилетка. Вдигна очи към нас, изгледа ни бездушно, не каза нищо и продължи да съзерцава изстиналата камина.

— Децата спят — каза Антония, без да ни поглежда. — Не мога да ви предложа нищо за пиене.

Без да й обръща внимание, Бой се прокашля.

— Слушай, Фил — каза той, — трябва да поговорим. Вземи си палтото, тук сме със сигурен човек.

Маклийш кимна бавно и унило, изправи се, коленните му стави изпукаха. Жена му се обърна и отиде до прозореца, извади цигара от сребърна табакера върху масата, запали я и остана така, подпряла лакът в едната си шепа и загледана в непрогледната тъмнина. Мислено видях и трима ни — ясно и нереално, като на сцена. Маклийш я погледна с подпухнали от мъка очи и вдигна умолително ръка към нея.

— Тони — промълви.

Тя не отговори, не се и обърна, а ръката му отново се отпусна надолу.

— Време е да вървим, старче — подкани го Бой. Потропваше с крак по килима. — Просто да си поговорим и толкоз.