Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 230

Напуши ме смях.

Маклийш си облече палтото от камилска вълна и излязохме навън. Дори не носеше багаж. Спря пред външната врата, после отново влезе вътре. Двамата с Бой се изгледахме мрачно, очаквахме плач, викове, разменени обвинения. След миг обаче той се върна с чадър в ръка. Погледна ни глуповато.

— Човек никога не знае — каза.

Когато стигнахме във Фолкстън, беше станало полунощ. Излезе вятър и вълните подмятаха малкия кораб, осветен като коледно дърво.

— Божичко — обади се Бой, — ужасно малък е. На борда трябва да има някой, който ни познава.

— Кажи им, че изпълнявате тайна мисия — подсказах му аз, а Маклийш ме изгледа злобно.

Оставаше въпросът за колата на Бой. Никой не беше помислил за нея; очевидно аз не можех да я върна обратно в Лондон. Той я обичаше и доста се разстрои, докато размишляваше върху възможната й съдба. Накрая реши, че просто ще я остави на пристанището.

— Така ще си мисля, че тя е винаги тук и ме чака.

— Божичко, Бой — казах, — никога не съм си представял, че може да си толкова сантиментален.

Той се ухили тъжно и избърса носа си с ръка.

— Бети Боулър е права — каза той. — Не съм достатъчно мъжествен.

И тримата се изправихме нерешително в края на подвижното мостче, топлият нощен вятър шибаше крачолите ни, а светлините от лампите играеха в краката ни. На борда една камбана издрънча горестно.

— Стражите на нощта — каза Бой и опита да се разсмее.

Маклийш, потънал някъде в изтерзаните си дълбини, гледаше тесния канал от тъмна мътна вода между корпуса на кораба и края на пристанището. Реших, че вероятно си мисли дали да не се хвърли.

— Е! — обадих се бодро.

Тримата си стиснахме ръцете сковано. Мислех си да целуна Бой, но така и не се реших да го направя пред очите на Мрачния шотландец.

— Поздрави Вивиън от мен — каза Бой. — И децата. Жалко, че няма да ги видя как растат.

— Както и аз — казах и свих рамене.

Тръгна по мостчето с тежка стъпка, помъкнал пътническата си чанта. Обърна се.

— Намини да ни видиш някой ден — провикна се. — Хайвер колкото щеш, водка също.

— Разбира се. Ще пристигна на борда на „Освобождение“.

Видях го, че не направи връзка. Мислеше си за нещо друго.

— Виж, Виктор… — обади се пак; вятърът пое полите на палтото му и ги развя. — Прости ми.

Преди да успея да му отговоря — какво ли щях да му кажа? — Маклийш, който стоеше до мен, изведнъж се размърда и някак настоятелно ме хвана за лакътя.

— Слушай, Маскел — каза ми с треперещ глас, — никога не съм те харесвал — не те харесвам и сега, сериозно, — но оценявам това, което правиш, искам да кажа това, че ми помагаш по този начин. Искам да го знаеш. Оценявам го.

Остана така още миг, кимна, изгледа ме с тези негови налудничави презвитериански очи, после се обърна, залитна и закрачи по мостчето. Като видя, че Бой е застанал на пътя му, изблъска го силно назад и каза нещо грубо, което не успях да чуя. Когато ги видях за последен път, двамата стояха един до друг до железния парапет и единственото, което различавах, бяха главите и раменете им; гледаха надолу към мен като двама членове на Политбюро на първомайски парад, Маклийш безизразно, докато Бой ми махаше вяло и тъжно.