Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 227

— Кажи ми, Джон — започна закачливо, — ти бил ли си със секретарката си на тия круизи? — После се сети, изчерви се, избърза напред и взе да се поклаща като дебела стара бабушка.

* * *

Бой се върна. Обадих му се по телефона в апартамента на Поланд Стрийт. Звучеше разтревожено весел.

— Тип-топ, старче, никога не съм се чувствал по-добре. Радвам се, че се върнах, ония противни американци.

Срещнахме се в „Грифона“. Беше подпухнал и прегърбен, кожата му лъщеше с рибешки блясък. Вонеше на алкохол и американски цигари. Забелязах разранената кожа около ноктите на пръстите му и се сетих за Фреди. Беше се маскирал с тесен спортен панталон в шотландско каре, на краката гуменки за тенис, хавайска риза в лилави и яркозелени цветове; сиво-бежовата му широкопола шапка с кожена лента се мъдреше до лакътя му върху бара като гигантска отровна гъба.

— Пийни нещо, за бога. Дай да се отрежем, ’кво ще кажеш? Сърцето боли, вцепенение, сънливост и така нататък. — Изсмя се и се закашля. — Виждал ли си Ник? Как е той, липсва ми. Всички ми липсвате. Там, оттатък водата, изобщо не знаят как да се забавляват. Работа, работа, работа, ядове, ядове, ядове. И моя милост, Бойстън Алистър Сейнт Джон Банистър, в капана на тяхната лудница; нямам какво друго да правя, освен да се напивам до смърт и да ръгам чернокожи задници на поразия. Трябваше да се махна, ти поне ме разбираш, нали? Трябваше да се махна.

— Божичко — извиках аз, — наистина ли това ти е името — Бойстън? Никога не съм знаел.

Бети Боулър седеше на високия си стол зад бара, пушеше тънки цигари и подрънкваше с гривните си. Бети беше станала едно едро грубо плашило, в каквото обикновено се превръщат закръглените млади хубавици. В разцвета на младостта си беше известна с това, че е позирала на Марк Гертлер — порцеланова кожа, зърната на гърдите й с цвят на горена охра, пирамида от гигантски ябълки в розова купа, но сега, вече в края на своите петдесет години, онзи вид ала Блумсбъри беше напълно изчезнал, потънал в тлъстини, за да стане една от картофените хора на Лусиан Фройд. Винаги малко съм се страхувал от нея. Често изпадаше в крайности, като се люшкаше от добродушни закачки до внезапни изблици от отровни обиди. Една от позите й беше да твърди, че не вярва в съществуването на такова нещо като хомосексуалност.

— Мислех си, че от тамошната си служба ще се върнеш с булка, Бой Банистър — каза му тя със своя кокни. — Някоя янки, богата наследница, красива висока блондинка, подплатена с много активи.

— Бети — рече Бой, — трябва да станеш актриса в пантомимния театър.

— Както и ти, каца с карантия такава! Можеш да играеш Мадам, само дето не изглеждаш достатъчно мъжествен за тази роля.

Появи се и Куеръл, носеше измачкан бял ленен костюм и обувки в два цвята. Беше във фазата си на Самотния пътешественик. Щеше да тръгва за Либерия или може би Етиопия; във всеки случай някъде надалеч в горещи и нецивилизовани страни. Говореше се, че така се спасявал от нещастна любовна връзка — „Усилията на любовта“ беше току-що излязла от печат, — но по всяка вероятност сам беше пуснал този слух за себе си. Седна на бара между нас, изглеждаше отегчен и уморен от живота, наливаше се с джин — тройни дози. Загледах се в едно белезникаво като дим слънчево петно в подножието на стълбата до вратата и си помислих как безшумно светът си гледа работата и се опитва никой да не го забелязва.