Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 225

Винаги съм смятал, че Бой просто откачи в Америка. През цялото време беше под наблюдение, тъй като ФБР хранеше големи подозрения спрямо него — те изобщо не бяха в състояние да го разберат, освен това пиеше прекалено много. Ние бяхме свикнали с неговите изстъпления — скандали, тридневни запои, публични демонстрации на сатириазис, но сега историите ставаха все по-мрачни, постъпките му — все по-отчаяни. На прием за служителите от нашето посолство, даван от една легендарна светска дама във Вашингтон — с удоволствие съобщавам, че не помня името й, — той започнал доста грубо да сваля млад мъж пред очите на останалите гости, а когато бедното момче взело да се опъва, Бой му забил едно кроше и го повалил на земята. Пътувал с абсурдната си кола — розов автомобил със сгъваем покрив и автентичен, старомоден клаксон, който надувал с въодушевление на всяко кръстовище, обикалял Вашингтон и околните щати с бясна скорост, събирал квитанции за глоби — по три-четири на ден, — които демонстративно скъсвал пред очите на пътните полицаи, като им натяквал, че има дипломатически имунитет. Бедният Бой, изобщо не си даваше сметка в каква отживелица се е превърнал. Тези неща можеха да бъдат доста забавни през двайсетте години, когато се развличахме с каквото ни падне, но сега неговите провинения само караха хората да се чувстват неловко. О, разбира се, че ние не спряхме да си споделяме разни истории за последните му подвизи и се превивахме от смях, и поклащахме глави, и повтаряхме „добрият стар Бой няма никога да се промени!“. Но после настъпваше тишина и някой ще се изкашля, друг ще поръча на висок глас по още едно за всички и темата тихо потъваше в забвение.

И тогава, една влажна вечер в края на юли, на излизане от Института се улових, че гледам право в петно от стъпкан тебешир върху измития от дъжда, все още димящ тротоар. В старите дни това беше сигналът, с който Олег ме канеше на среща. Видът на бялото петно извика у мен смесица от чувства: паника, разбира се, нарастващ страх, любопитство и нещо като детинско очакване; но най-вече и най-неочаквано носталгия, подхранвана без съмнение от вечерното ухание на летен дъжд върху тротоара и от океанското шумолене на платаните над мен. Повървях известно време с шлифер, преметнат върху едната ми ръка, външно спокоен, докато главата ми гъмжеше от мисли; след това, чувствах се доста странно, изведнъж се шмугнах в една телефонна кабинка — провери уличните ъгли, прозорците на отсрещните сгради, онази паркирана кола, — набрах стария номер и замръзнах в напрегнато очакване, заслушан в кръвта, която пулсираше в слепоочията ми. Гласът, който се обади, ми беше непознат, но обаждането ми беше очаквано. Риджънтс Парк в седем: старата практика. Докато непознатият глас даваше нарежданията си — колко равни и безизразни са тези школувани руски гласове, — мисля, че чух Олег да се подсмихва на заден план. Затворих и излязох от кабинката с пресъхнала уста и леко замаян. Махнах на едно такси. Старата практика.