Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 224

Обичах модата на петдесетте, красивите мъжки костюми от три части, скъпите памучни ризи и копринени папийонки, големите тежки обувки, изработени по поръчка. Обичах всички принадлежности на светския живот в онези дни, на които сега толкова се присмиват — кубовидните кресла, кристалните пепелници, радиоапаратите с цвят на плесенясало дърво, с ярки лампи и мистериозни еротично мрежести фасади, както и автомобилите, разбира се, лъскави, черни, с голяма задница, също като онези цветнокожи джазмени, които понякога пресрещах на задната сценична врата на лондонския „Хиподрум“. Когато мислено се връщам назад, това са нещата, които си спомням най-ясно, не големите обществени събития, не политиката — която изобщо не беше никаква политика, а само едно истерично подготвяне за нови и нови военни действия, — нито дори, казвам го със съжаление, заниманията на децата ми, така несигурни и нещастни в лишените си от баща младежки години; най-вече си спомням разпенения въртоп на педерасткия живот, очарованието на белите копринени шалове, кавгите и тъгите, заплахата, неописуемите, винаги преобилни удоволствия. Точно това му липсваше на Бой в изгнанието му в Америка („Аз съм като Рут — беше ми писал — сред чужди селяндури“). Нищо не можеше да компенсира факта, че не се намира в Лондон, нито кадилаците, нито цигарите „Кемъл“, нито ръгбистите на Новия свят с техните ниско подстригани „канадски ливади“. Може би, ако не беше заминал за Америка, ако се беше махнал като мен или беше останал, продължавайки от време на време да работи за Олег, тогава може би нямаше да си навлече тези големи неприятности, вероятно щеше да свърши като някоя весела застаряваща кралица, която снове между клуба „Риформ“ и обществената тоалетна до метростанцията при Грийн Парк. Но Бой страдаше от неизлечима преданост към каузата. Жалко наистина.