Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 223

— Чудесна жена — обади се Куеръл, когато тя се отдалечи. Сложи длан върху лакътя ми. — Не сте се развели, нали?

При което Ник нададе мощен пиянски смях.

В полунощ се озовах в капана на неприятен разговор с Лео Ротънстайн. Стояхме на площадката пред стаята на Бой, а по стъпалата над и под нас бяха насядали пияни хора.

— Казват, че си напуснал редиците — започна той. — Че си се измъкнал тихомълком, вярно ли е? Може би си прав. Вече не е останало много за нас тук, нали? Бой постъпи правилно — Америка е мястото. Но, разбира се, ти си имаш твоята работа; често срещам името ти. А мен ме канят да заема пост в Министерството на търговията. Можеш ли да си представиш? Предполагам, че нашите приятели ще останат доволни, като ги знам колко си падат по трактори и тям подобни. Но това не е Блечли Парк, нали? Липсват ми отминалите дни. Колко по-забавно беше тогава и онова приятно, стоплящо те чувство, че наистина вършиш нещо за каузата.

Извади една невероятно тънка златна табакера, отвори я с елегантно свиване на палеца и пред очите ми отново изплува огряната от слънце градина в Оксфорд преди много години, младият Бобър отваря друга табакера със същия жест, и нещо сви гърдите ми, сякаш в мен взе да ръми. Разбрах, че съм пиян.

— Ник ще се кандидатира за Парламента — казах.

Лео се подсмихна.

— Така чух и аз. Звучи като виц, не мислиш ли? Поне са му намерили топло местенце и така унижението ще бъде избегнато. Вече го виждам как се изправя на трибуната.

За миг и с голяма наслада си представих как забивам кроше право в едрото жълтеникаво лице на Лео и смачквам клюнестия му нос.

— Нищо чудно да вземе всички ни да изненада — казах.

За миг Лео ме изгледа напрегнато и уплашено, после се разсмя от сърце, но по своя сух начин.

— О, като нищо — каза той и кимна енергично. — Като нищо!

Под нас издрънчаха няколко колебливи клавирни акорда и Бой запя една мръснишка версия на „Мъжът, когото обичам“.

* * *

Сега всички говорят с пренебрежение за петдесетте години на миналия век, твърдят, че било мрачно и безрадостно време, и са прави, ако човек си мисли за маккартизма и Корея, за Унгарското въстание и всички останали важни исторически моменти; аз обаче подозирам, че хората негодуваха не толкова срещу обществения, колкото срещу личния си живот. Съвсем простичко е — мисля, че не се радваха на достатъчно секс. Цялото това бъркане и опипване под корсети и вълнено долно бельо, цялото това меланхолично чукане по задните седалки на колите, оплакванията, сълзите, намусените мълчания, докато радиото напяваше безсърдечно и монотонно за вечна любов — пфу! каква мизерия, какво душевно отчаяние. Най-доброто, на което човек можеше да се надява, беше някаква жалка сделка, скрепена с размяна на евтини халки и последвана от тайно внесено разнообразие в живота на едната половинка и евтини проститутки — в живота на другата. Докато — о, приятели мои! — да бъдеш педераст, беше истинско блаженство. Петдесетте години представляваха последното велико десетилетие в хомоцарството. Сега всички надигат глас за свобода и достойнство (достойнство!), но тези млади буйни глави със своите розови клоширани панталони, които се надвикват в защита на правото си да го правят където им скимне, май не могат да оценят или поне, както изглежда, искат да отрекат факта, че потайността и страхът могат да действат като афродизиак. Нощем, преди да тръгна да обикалям писоарите, прекарвах поне час, в който се наливах с джин, за да успокоя нервите си и да се подготвя за опасностите, които ме очакват. Възможността да бъда пребит, ограбен и заразен с болест беше нищо в сравнение с вероятността да бъда арестуван и публично опозорен. Колкото по-високо се е изкачил човек в обществото, толкова по-отвисоко пада. Непрекъснато ми се привиждаха едни и същи картини, от които плуввах в пот: как вратите на Двореца се затръшват с дрънчене в лицето ми или как се търкалям презглава надолу по стълбите в Института, а портиерът Портър — да, така се казва, но отдавна вече не ми е смешно — се е извисил над мен, стои пред вратата, отупва ръце и се обръща гърбом с ехидна усмивка. Но затова пък каква сладост придаваха тези ужаси на моите нощни похождения, как гърлото ми се свиваше от възбудата, която запалваха у мен.