Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 217

* * *

Може би най-важният личен резултат от кралското благоволение бе, че ми даде възможност да се откажа от работата си като таен агент. Знам, всички мислят, че никога не съм преставал; в общественото съзнание битува вярването, според което такова нещо е невъзможно, че тайният агент е свързан с работата си чрез кръвна клетва, от която само смъртта може да го освободи. Това са измислици или пък просто на хората им се иска да е така, или и двете. В моя случай обаче оттеглянето от активна служба стана учудващо, да не кажа смущаващо, лесно. Първо заради самия отдел; в края на войната агентите аматьори като мен бяха много учтиво, но настойчиво уговаряни да напуснат. Американците, които вече държаха властта в ръцете си, настояваха, че трябва да се назначат професионалисти, служители на компании, като самите тях, които може да бъдат сплашвани, принуждавани и заставяни да се подчиняват, а не такива свободни валенции като Бой и като мен, който в сравнение с него бях далеч по-малко колоритен. От друга страна, ние бяхме точно видът агенти — познати, ползващи се с доверие, предани, — които Москва държеше да останат по местата си сега, когато студената война беше започнала, и затова ни подканяха, понякога дори заплашваха, да запазим на всяка цена връзките си с отдела. Но колкото и да е странно, Олег се оказа доста отстъпчив, когато му казах, че искам да бъда освободен. „Писна ми от тая игра — казах му. — Истински ми писна. Напрежението ме поболява.“ Той сви рамене, а аз продължих да му се оплаквам, че работата по време на войната и огромното изпитание да служиш на две противоборстващи си системи в крехкия им съюз против трета са опънали нервите ми докрай. Май доста преувеличих, но свърших с предупреждението, че съм на прага на срив. Това представляваше кошмарът на Москва — че някой от нас може да изгуби присъствие на духа и да постави в опасност цялата мрежа. Като истински привърженици на тоталитарната система те имаха много лошо мнение за онези, които най-много им помагаха. Истината е, че изобщо не бях на прага на срив. Онова, което най-силно ме измъчваше в края на войната, което измъчваше всички нас, беше внезапно обзелото ни чувство за разбити надежди. За себе си мога да кажа, че началото на тази депресия се случи сутринта след съобщението за смъртта на Хитлер, което отпразнувахме с Бой; след гуляйджийската нощ се събудих върху канапето на Поланд Стрийт с вкус на мокра пепел в устата и се почувствах, както вероятно се е чувствал и Джак, убиецът на великани, когато онова бобено стъбло се стоварило с трясък, а чудовищният човекоядец лежал мъртъв в краката му. След подобни изпитания и триумфи какво можеше да ни предложи светът в мирно време?