Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 215

Не искам да оставате с впечатление, че времето ми в Института е било само възвишени разговори и долни страсти. Налагаше ми се да върша и голямо количество досадна административна работа, която ми губеше времето. Моите клеветници ме одумваха, че не мога да разпределям правилно задълженията, но как да възлагаш задачи на кретени? В нашия Институт — затворена система с интензивна работа, в която гори ярък месиански плам — аз в края на краищата изграждах цяло международно поколение от историци на изкуството и в такъв случай наличието на една-единствена контролираща чувствителност е абсолютно изискване. Когато станах директор, веднага се заех да наложа волята си във всяко кътче на Института. Нищо не отминавах, обръщах внимание и на най-тривиалните въпроси. Сещам се за госпожица Уинтърбодам. О, божичко! Името й е най-малката беда. Беше едра жена на петдесет и няколко години, с крака като диреци, огромен бюст и късогледи изплашени очи, но също така, най-неочаквано, и с красиви тънки ръце. Не беше голям учен, занимаваше се с барокова дърворезба и други олтарни украси в Южна Германия, освен това припадаше по мадригали; да, май бяха мадригали. Живееше с майка си в голяма къща на Флинчли Роуд. Подозирам, че никой никога не я е обичал. Прикриваше неизличимото си нещастие с дразнеща, уж искрена веселост. Един ден в кабинета ми, докато обсъждахме някакви незначителни дела на Института, тя изведнъж рухна и се разплака. Аз, разбира се, се стъписах. Стоеше пред бюрото ми с безпомощен вид, с жилетка и благоприлично дълга пола, раменете й се тресяха и огромни набъбнали сълзи се търкулваха, щом стиснеше очи. Поканих я да седне, дадох й да пийне малко уиски и след дълго и досадно придумване разбрах какъв е проблемът. Една млада и обещаваща изследователка в същото поле, в което работеше и тя, която се бе присъединила към нас неотдавна, веднага се заела да подкопава положението на госпожица Уинтърбодам. Прастара академична история, но в случая в особено груб вариант. Повиках младата жена при себе си, начетена дъщеря на бежанци от Франция. Тя не отрече обвиненията на госпожица Уинтърбодам, усмихна се в лицето ми с онова котешко изражение, което само френските момичета го умеят, напълно уверена, че аз ще оценя войнственото й поведение. Но беше сбъркала. Разбира се, след внезапното напускане на мадмоазел Рожен трябваше да понасям безмълвната патетична благодарност на госпожица Уинтърбодам, която се проявяваше под формата на дребни, свенливо поднесени подаръци, като домашен кейк или противни одеколони, които прехвърлях на Патрик, както и — всяка Коледа — по някоя особено безвкусно избрана вратовръзка от „Пинкс“. В крайна сметка майка й се разболя и се наложи госпожица Уинтърбодам да се откаже от кариерата си, за да се грижи за своята майка инвалид, както по онова време правеха дъщерите. Повече не я видях, а след още година-две престанах да получавам кейковете със сливи, както и копринените вратовръзки. Защо си я спомням, защо изобщо говоря за нея? Защо говоря за тези хора, за тези мъгляви фигури, които се влачат неспокойно и неумолимо в периферията на живота ми? Тук, на моето писалище, под светлината на тази лампа аз съм като Одисей в Хадес, притискан от сенки, които молят за малко състрадание, за малко от моята топла кръв, за да оживеят, макар и за кратко. Какво си въобразявам, че правя тук, като блуждая сред тези натрапчиви духове? Само преди миг усетих върху небцето си — усетих, а не си представих, че усещам — стипчиво-сладкия вкус на топлите зрънца на касиса, които обичах да дъвча на връщане от забавачката по Бек Роуд през есенните следобеди в Карикдръм преди цял един живот; как се беше съхранил този вкус през тези дълги години? И всичко това ще си отиде заедно с мен. Как е възможно, как може толкова много неща да бъдат изгубени? Боговете могат да си позволят такова разсипничество, но ние, ние не.