Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 219

— Така е. Върджил е вече там.

Върджил беше кодовото име на Бой. Изсмях се.

— Какво! Бой в Америка? Сигурно се шегуваш.

Той пак закима; това май вече се превръщаше в нещо като тик.

— Беше наредено на Кастър да му намери място в посолството.

Отново се изсмях. Кастър беше Филип Маклийш, повече познат като Мрачния шотландец, който миналата година успя да се докопа до първи секретар във Вашингтон, откъдето редовно донасяше на Москва. Бях го срещал един-два пъти по време на войната, когато заемаше съвсем незначителен пост в министерството, и още тогава не го харесах, тъй като надутото му държане ми се струваше направо смешно, а фанатичният му марксизъм — непоносимо досаден.

— Бой ще го вбеси — подхвърлих. — Много скоро и двамата ще изпаднат в немилост и на бърза ръка ще бъдат отзовани. — Странно колко точни се оказват понякога импровизираните предсказания. — Предполагам, че искаш аз да ги контролирам оттук, така ли?

Представих си го — безкрайни подслушвания, ровене из сигнали, уж небрежни подпитвания в разговорите с пристигащи американци, цялото това ужасно балансиране по въже, за да държиш изкъсо агентите, действащи на чужда територия.

— Съжалявам — казах, — не мога да приема.

Светлините в салона взеха да гаснат постепенно, прашните плюшени завеси се отвориха със скърцане. Олег не каза нищо, вдигна поглед нагоре в очакване на първоначалното пращене на издрасканата лента и бялата съскаща светлина по екрана.

— Назначен съм за Пазител на кралските картини — продължих, — казах ли ти? — Той с нежелание извърна очи от облечения в тясна сатенена рокля гръб на Джийн Харлоу и в идващата от екрана водниста светлина ме погледна скептично. — Не, Олег — казах с отегчение, — не на кралските кинокартини, а на живописта. Нали разбираш — изкуство. Ще работя в Двореца, от дясната страна на краля. Разбираш ли? Можеш да го кажеш на твоите господари в Москва: че разполагаш с източник до самия кралски трон, бивш агент в самото седалище на властта. Те ще онемеят. На теб по всяка вероятност ще ти връчат медал. А аз ще получа свободата си. Какво ще кажеш?

Не каза нищо, само обърна глава към екрана. Почувствах се леко засегнат; можеше поне малко да поспори с мен.

— Ето — казах му и пъхнах във влажната му топла длан миниатюрната камера, която ми беше зачислил преди години. — И без това така и не се научих да работя с нея.

Сред блещукащата светлина от екрана — какъв стържещ глас има тази Харлоу — той погледна апаратчето, после мен, по детски сериозен, но пак не каза нищо.

— Съжалявам — измънках, но то прозвуча троснато.

Изправих се и го потупах по рамото. Той направи неубедителен опит да улови ръката ми, но аз я издърпах бързо, обърнах се и с препъване излязох от киното. Шумът от уличното движение в огряната от слънце улица ме удари в ушите като ехиден присмех. Чувствах се едновременно развеселен и мрачен, сякаш веднъж отхвърлил бремето, което бях носил с години, ненадейно отново осъзнах отдавна забравеното си мое собствено и твърде познато бреме.

Отначало не повярвах, че Москва ще ме пусне или поне не толкова лесно. Настрана от други съображения, суетата ми беше наранена. Толкова ли струвах в техните очи, че можеха да се лишат от мен така безцеремонно? Чаках с увереност и с трепет да се появят първите прояви на натиск. Дори се чудех как да устоя на изнудването. Готов ли съм да рискувам светското си положение само и само да бъда свободен? Може би не беше редно да скъсвам така дръзко, казвах си аз, може би трябваше да продължа да им пробутвам откъслечни слухове от отдела, които можех много лесно да си набавя от Бой и другите и които, без съмнение, щяха да ги задоволяват. Те имаха възможност да ме съсипят. Знаех, че няма да направят разкрития за работата, която им вършех — защото скъса ли се една нишка, цялата мрежа ще се разплете, — но с лекота можеха да изобличат моята хомосексуалност. Бях в състояние да понеса публично опозоряване, но никак не ми се нравеше перспективата да вляза в затвора. Да, дните минаваха и седмиците, после месеците, но така и нищо не се случи. Пиех много; имаше дни, в които бях пиян още преди десет сутринта. Нощем, когато излизах на лов, се чувствах по-уплашен от всякога; сексът и шпионирането бяха съществували в равновесие — едното като прикритие на другото. Когато се мотаех в очакване на Олег, бях гузен, но и невинен, тъй като шпионирах, не просех, докато в моите самотни напрегнати бдения пред потъналите в сянка стъпала на градските писоари се бях превърнал в поредния педераст, а не в предател на страната си. Разбирате ли? Когато живееш живот като моя, разумът сключва много и най-съмнителни сделки със себе си.