Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 214

Имаше, разбира се, и други, не така безспорни предимства в моето издигнато положение в Двореца. Точно тогава бях въвлечен в досадни, често грозни, макар и ободрителни боричкания в Института, където след дълъг живот на угаждане с портвайн и споходилата го в резултат на това апоплексия директорът ненадейно опразни стола си. Обясних на Негово Величество как стоят нещата и скромно му дадох да разбере, че не бих имал нищо против да въздейства на членовете на управителния съвет, когато се стигне до взимане на решение за приемник на поста. Винаги съм се стремял към това място; може да се каже, че то беше голямата амбиция на живота ми; точно така, дори повече от научните ми постижения. Именно с работата ми като ръководител на Института очаквам да бъда запомнен, след като настоящите неприятности бъдат забравени. Когато поех поста, мястото беше в окаяно състояние — прашен приют за пенсионирани университетски преподаватели, треторазредни познавачи на изкуството, както и нещо като гето за избягали от Европа евреи, твърде интелигентни, за да се примирят със споходилата ги безизходица. Много скоро го вкарах в релси. В началото на петдесетте години Институтът беше признат за един от най-големите — не, ще го кажа направо: най-големия център за преподаване на изкуство в Западна Европа. Моята работа като таен агент е нищо в сравнение с масовото нахлуване в света на изкуството на млади мъже и жени, чиято чувствителност оформях лично аз през годините си в Института. Вземете която и да е значима художествена галерия в Европа или Америка и там на върха ще откриете мои възпитаници, и ако не на самия връх, тогава със сигурност ще ги видите как катерят такелажа, стиснали къса сабя между зъбите си.

Освен това обичах мястото, искам да кажа, обстановката в него, самата сграда — един от най-вдъхновените проекти на Ванбру, едновременно въздушен и прелестно земен, внушителен и заедно с това мек и толерантен, деликатен, но пропит с много мъжественост, образец на най-добрата английска архитектура. Денем атмосферата на прилежание и поглъщане на знания ми действаше успокоително, онова усещане, което получаваш, когато навсякъде около себе си виждаш млади глави, наведени над стари книги. Моите студенти бяха задълбочени и добросъвестни — качества, които не се срещат в техните днешни наследници. Момичетата се влюбваха в мен, младежите ми се възхищаваха сдържано. Предполагам, че в техните очи съм бил нещо като легенда — не само защитник на изкуството, но и ако може да се вярва на слуховете, ветеран в онези тайни операции, които са допринесли толкова много за нашата победа във войната. А после, нощем, мястото беше мое, огромна къща град изцяло на мое разположение. Стоях в апартамента си на таванския етаж, четях или слушах грамофона — споменавал ли съм за моята любов към музиката? — спокоен, умислен, извисен от плътната тишина, така типична за пространствата, обитавани от голямото изкуство. По-късно Патрик се връщаше от нощните си похождения, често мъкнеше със себе си един-двама от недодяланите си приятели и аз ги пусках да вилнеят из галериите сред призрачните картини, за да се любувам на лудориите им сред полусенките — бяха като фавна Караваджо. Какъв риск съм поемал — божичко, само като си помисля за щетите, които биха могли да нанесат! Но именно в опасността се криеше удоволствието.