Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 211

— Чудна компанийка, а? — подметна майорът, като се огледа наоколо с присмехулно презрение.

Един лакей доля чашите ни с бяло рейнско вино, тя се премести и седна до мен на масата; едно от широките й рамене почти докосна моето. Излъчваше лека остра миризма на борови иглички. Представих си как ме поваля по нейния си малко неясен, настървен и неумолим начин. Разхлабих вратовръзката си. Като разбра, че съм ирландец, тя веднага каза, че Ирландия е другото място, което винаги е мечтала да посети. Твърдеше, че баба й била ирландка. Хванах се за това и надълго и нашироко взех да й описвам красотите на родната ми земя. Доста се постарах, но напразно; когато много внимателно отново повдигнах въпроса за кралските писма, тя сложи ръка върху китката ми — нещо блесна, просъска, — дари ме с възможно най-ледената си усмивка и каза:

— Майор Маскел, изчакваме Франкфурт да се свърже с нас, ясно? Междувременно защо не се отпуснете, порадвайте се на красотите на Бавария. — И пак нейното самодоволно похотливо намигване. — Доколкото знам, сте отседнали в „Главата на турчина“. Много от нашите момчета са разквартирувани там. Сигурно е страшно забавно.

Разбира се, че се изчервих.

Капитан Смит ме чакаше на стъпалата над вътрешния двор, загърнат в шинела си, стоеше и пушеше; когато се появих, вихър от цигарен дим обви главата му, сякаш излязъл от ушите му. Този следобед той изглеждаше особено свиреп и напушен.

— Взе ли това, за което си дошъл? — попита и се ухили доволно на мрачния ми сърдит вид. Кучетата обикаляха унило, а на двата малки прозореца високо в отсрещното крило бяха цъфнали кръглите глави на мечетата и ни се хилеха ехидно. Смит пак изпусна къдраво облаче дим, пъхна два пръста в устата си и изсвири пронизително. Джипът пристигна моментално, прекоси входа с гръм и трясък и издълба полукръг в двора, като прогони кучетата и спря точно в основата на стъпалата; гумите му изсвистяха и изпушиха. Шофьорът изобщо не ни погледна.

— Мръсни псета — промърмори Смит и нададе нещо като смях, който приличаше на кучешки лай.

Тъкмо се канехме да тръгваме, когато малката бледа принцеса се появи на стълбите с мишите си лапки, сключени под мършавите й гърди, и със свенливо сведени очи се обърна към мен уклончиво, на немски, със сух като пергамент глас, толкова тих, че в първия миг не разбрах какво ми казва. Баба й искала да говори с мен. Тя щяла да ме заведе при нея.

— Смит, моля те, изчакай — казах му аз.

Двамата с принцеса Рапунцел тръгнахме нагоре по лабиринт от каменни тайни стълби и мухлясали коридори, в пълна тишина, като се изключи прошумоляването на нейните поли. Най-накрая тя спря, вдигнах поглед и видях графинята на площадката над нас, беше се навела над перилата, загърната с дантелен шал, даваше ни знак в мрака с извит като кука показалец, а после и с широк жест на ръката също като подвижна фигура на часовникова кула. Докато се кача при нея, тя се беше оттеглила в покоите си с необичайна за възрастта си пъргавина и беше полегнала върху планина от възглавници в огромното си претрупано ложе. Носеше избеляла нощница от брокат, въпросния шал и старо боне. Застанах на прага, тя ме изгледа с каменен поглед, а аз се почувствах като злодей; без да отрони дума, ми посочи с пръст голям дълбок бюфет в ъгъла. Принцесата мина покрай мен, приближи се до бюфета, отвори го и се дръпна назад, като пак скръсти бледите си тънки ръце пред гърдите. В бюфета имаше дървено ковчеже — солидна направа, с месингови панти и старомоден катинар; за по-голяма сигурност беше допълнително пристегнато с два дебели кожени каиша със здрави катарами. Принцесата каза нещо и излезе. От леглото графинята ме наблюдаваше със свирепите си воднисти очи. Приближих се към нея, впих очи в нейните.