Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 208

Споменах малко мъгляво архива и кралските документи.

— Нима не сте уведомени за моето пристигане?

Майор Стърлинг сви рамене.

— Да, някой изпрати предизвестие — каза тя. — Още е някъде в кабинета ми.

— Тогава — подканих я — да отидем да го намерим, за да го прочетете отново. То вероятно ще изясни нещата.

При тези думи тя нададе висок гърлен смях, отметна глава назад и червеният й бретон подскочи.

— Ще изясни ли? — каза тя. — Божичко, вие, англичаните наистина имате чувство за хумор. Никога не съм виждала каквото и да било известие от вашите хора, което да не внесе допълнително объркване сред нас.

Въпреки това ме поведе към кабинета си, баронска зала с каменен под, таван с лакирана дърворезба и още гигантски, отвратителни псевдобарокови мебели („Не е ли прекрасно?“, пак направи гримаса, като изкриви уста). Предизвестието беше открито и прочетено; майорът се намръщи и бавно заклати глава, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Сигурно онези, дето са го дешифрирали, са използвали погрешен ключ — каза тя.

— Дошъл съм — започнах мило — специално по настояване на краля. Става дума за крал Джордж Шести. На Англия.

— Да, точно това пише тук, майор Маскел. — Много ми се искаше да престане да повтаря чина ми. Алитерацията беше неудачна и ми напомняше за Гилбърт и Съливан. — Но аз не мога да пусна и стар пощенски плик да излезе от този замък без одобрение от Главната квартира на американското командване във Франкфурт. — И с широка усмивка извади на показ всичките си зъби. — Нали знаете как е.

— Знам — отвърнах с възможно най-благоразумния си тон, — но ако принцът или всъщност неговата майка, която, както разбирам, е глава на семейството в момента, разреши предаването на документите, вие не бихте могли да имате никакви възражения, нали?… В края на краищата това са лични документи.

Майор Стърлинг изсумтя като мъж.

— Тук, на това място, вече няма нищо лично, майоре — каза тя с типичния за Дивия запад провлачен говор, — не, господин сър. — После ме осведоми, че принц Вилхелм и неговата майка, графиня Маргарете, са настанени в специално крило на замъка. — Разберете, това не е домашен арест, нека просто кажем, че за известно време няма да могат да пътуват до Англия и да гостуват на братовчедите си в Бъкингамския дворец. Не и преди нашите момчета от програмата за денацификация да приключат с тях. — Тя кимна тържествено, театрално, след което ми намигна.

— Въпреки това дали ще е възможно само да поговоря с принца?…

Разбира се, увери ме тя; няма нищо по-лесно от това, самичка ще ме заведе. Изправи се, приглади полата си отпред, при което се очертаха клипсовете на жартиерите й. Божичко, помислих си аз развеселен и напълно смаян, да не би пак да съм обърнал резбата?

* * *

Принцът приличаше удивително много на престарял, белязан от битки крокодил. Имаше силно набито тяло и къси тънки крака, които завършваха с толкова малки стъпала, напъхани в изящни островърхи, прилични на чехли обувки, че сякаш не стоеше прав, а балансираше, подпирайки се на здрава дебела опашка. Главата му беше голяма и квадратна, странно сплескана отпред и встрани; косата при слепоочията беше високо обръсната и един зализан черен гущероподобен перчем стоеше пригладен силно назад и нагоре от челото му. Лицето му беше сипаничаво и очевидно се лющеше, цялото защриховано от стари кръстосани саблени белези. Сигурно от дуели. Носеше монокъл, който проблясваше неспокойно като таен сигнал за помощ, докато се поклащаше към мен, и в същото време протегна напред голяма, отрупана с пръстени и старчески петна ръка, с дланта надолу, сякаш очакваше да я целуна. Усмихваше се объркано и отчаяно като човек, най-неочаквано попаднал в ръцете на хора, които навремето не би благоволил да забележи дори ако се озоват под копитата на коня му. Изглежда, бил е предупреден за моето пристигане, защото се беше облякъл — не, беше се стегнал е по-удачната дума — в редингот, раиран панталон, а на гърдите си носеше цяла редица медали, сред които успях да различа Железния кръст и Ордена на жартиерата. Стаята, в която ме прие, се намираше на горен етаж на замъка — дълга мансарда с нисък таван и два прозореца в дъното, които гледаха към хълм с иглолистна гора. Подът беше покрит с голи дъски, а малкото на брой евтини мебели имаха стреснатия вид на неща, които са били извадени най-безцеремонно от родното им обкръжение и захвърлени на това място.