Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 207

Мястото беше под командването на майор Алис Стърлинг, енергична жена на около трийсет и няколко години, с високи рамене и строг поглед, удивително хубава, червенокоса, с много бяла кожа и лунички в горната част на носа, които би трябвало да смекчат суровото й изражение, но не успяваха. Намерих я за неотразимо привлекателна, и то аз, който години наред не се бях възбуждал от жена; сигурно заради вида на широките й и някак уязвими рамене. Здрависа се енергично, разклати ръката ми нагоре-надолу, като че ли натискаше ръчката на водна помпа; сякаш това не беше приветстване, а предупреждение. Беше родом от Канзас, още като малко момиче мечтаела да посети Европа, но трябвало да избухне войната, за да се сбъдне желанието й — не е ли странно? Още в антрето с големи подпорни греди се виждаше редица зацапани семейни портрети, наклонени под остър ъгъл спрямо стената, сякаш да могат сепнатите им субекти да наблюдават по-добре тези непонятни влизания и излизания, които се случваха в семейния им дом напоследък. Имаше три масивни парчета покъщнина — черна мебел с потъмнял блясък. Насред салона се мъдреше маса за пинг-понг, изглеждаше странно свенлива и изоставена.

— Да, условията тук не са кой знае какво — каза майор Стърлинг, забели очи нагоре и изкриви челюстта си на една страна в опит да изрази едновременно отчаяние, добро настроение и мъжество. — Все пак се справяме, гледаме да осигурим на момчетата добро прекарване. — Тук последва многозначително премигване в знак на това double entendre. — Най-важното е духът, а от него имаме в изобилие. Някои от нашите гости са доста зле ранени, но това не им пречи да дават своя принос. А какво може да направим за вас, майор Маскел? — попита тя, без да си поеме отново дъх.

— Бих искал да говоря с принц Вилхелм — отговорих. — Въпросът е деликатен. Той тук ли е?

Майор Стърлинг остана на мястото си напълно неподвижно, леко се наклони към мен, също като портретите над нея, с глава, дръзко сведена на една страна, с празен поглед, забит в една точка някъде зад лявото ми рамо, а пресилената й усмивка постепенно замръзна, но като че ли продължаваше леко да вибрира, също както си представям, че става с винена чаша секунда преди горното до на някое сопрано да я пръсне на парчета.

— Мисля — започна тя мило и заплашително, — че съм в състояние да отговоря на всеки ваш въпрос.