Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 205

— На бай Адолф поне това му го признавам — обади се Смит, — знае как се строят добри пътища.

— Така е — отвърнах, — също като римляните.

Учудих се, когато Смит се обърна с цялото си тяло назад и ме изгледа уж изненадано, като излъчваше неподправен присмех.

— О, да — озъби се, гласът му задушен от необясним гняв, — римляните и техните пътища!

Пристигнахме в Регенсбург, стар малък град, с островърхи камбанарии на площада, много от които бяха паднали, с огромни гнезда на щъркели, сякаш се намирахме в Северна Африка, а не в сърцето на Европа — първо впечатление, което за мен се усили още повече при вида на мавританския лунен сърп, увиснал накриво в кадифеното бледомораво небе. Бях разквартируван в малък долнопробен хотел, който се наричаше „Главата на турчина“. Без излишна церемонност Смит ме стовари пред входа и двамата с шофьора потеглиха с летящ старт, като джипът пусна оглушителна пръдня от мръсна газ и взе завоя на две колела. С отчаян вид понесох сам куфарите си. Вътре гъмжеше от американски войници — в бара, в ресторанта, някои дори бяха насядали по стълбите, бяха много шумни, пушеха, пиеха и играеха покер. Бяха изпаднали в нещо като замаяна еуфория; като деца, които вечер са капнали от умора, но не искат да си лягат. Деца, точно така: това беше като детски кръстоносен поход с единствената разлика, че тази армейска сган от прехранени юноши няма да бъде погълната от прогнилата, престаряла и човекоядна Европа, а обратното. Но не ме разбирайте погрешно, както обичат да повтарят самите те: не мразя американците; всъщност намирам ги за много симпатични с това тяхно небрежно и невъзмутимо държане. През шейсетте години направих няколко пътувания до Съединените щати — изнасях лекции, давах консултации, — но веднъж, колкото и невероятно да изглежда, останах да преподавам цял семестър в колеж в Средния запад, където денем разяснявах блясъка на френското изкуство от седемнайсети век пред зала, препълнена с ужасно прилежни студенти, които записваха всяка моя дума, а вечер излизах да пия бира с тях, но тогава бяха по-непринудени и любвеобилни като кученца. Сещам се за особено весел случай в една родео кръчма, към края на който си припомних моите стари вариететни дни с Дани Пъркинс, качих се на масата и запях „Бърлингтън Бърти“ със съответните жестове пред удивеното, но шумно одобрение на моите студенти и на половин дузина стари кримки с каубойски ботуши, които също ме аплодираха. О, да, госпожице В., аз съм човек с милиард лица. И не само американецът като такъв спечели моето възхищение (наистина се възхищавах на някои от моите студенти, но най-вече на един млад футболист с меден цвят на кожата, светложълта коса и невероятни небесносини очи, който изненада мен, както и себе си, с недодяланата пламенност на своята страст върху коженото канапе в заключения ми кабинет през един задушен следобед, когато силната лятна буря бушуваше гръмовито в университетския кампус, а окъпана в дъжд светлина се процеждаше възбуждащо през притворените дървени ребра на подрънкващите капаци на прозорците), но и самата американска система, така пълна с изисквания, така безпощадна, която не храни никакви илюзии по отношение на фундаменталната жестокост и продажност на човешкия род и в същото време е така мрачно и неумолимо оптимистична. Да, пак еретичност, ще кажете, пак ренегатство; много скоро няма да ми остане нищо, в което да вярвам, само стръкчета фанатично отстоявани отрицания.