Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 203

Спря, изглежда, му беше трудно да продължи; задълго остана неподвижен, с наведена глава, загледан намръщено в ръцете си. Никога преди това не се беше обръщал към мен на малко име (между другото, нямаше и да го направи повторно). Разбира се, че бях доволен и поласкан, нищо чудно дори леко да съм се изчервил, надявам се, че би било в реда на нещата, но бях и шокиран, както и доста объркан. Вече май споменах, че аз съм непоклатим роялист, каквито са в сърцата си и всички истински марксисти, затова не ми беше никак приятно да чуя как един крал… ами, се унижава по този начин. Тези книжа, помислих си аз, трябва да са нещо доста деликатно. Негово Величество продължаваше да се мръщи упорито срещу сключените си пръсти.

— Спомням си, като бяхте в Уиндзор — обади се, — докато работехте с онези наши картини — между другото, завършихте ли каталога?

— Не, сър. Това отнема много време. Пък нали войната…

— О, божичко, така е, разбира се. Просто питам, нищо повече. Просто… питам. — Той се изправи рязко, направо излетя нагоре от стола, който за кратко се заклати върху тънките си изящни крака. Взе да крачи напред-назад, като лекичко удряше юмрук в дланта си. Един разтреперан крал, това е незабравима гледка. — Тези, ами, документи — продължи. — Това са писма от моята прапрабаба до дъщеря й Фридерике и други от моята майка до нейните братовчеди в Германия. Нищо повече от семейни писма, нали разбирате, но все пак нещо, което не бихме искали да попадне в ръцете на някой американски вестникар например, на когото никакъв английски закон не може да му затвори устата. Ясно е, че американската армия е превзела Шлос Алтберг и го е превърнала в нещо като увеселителен парк за войниците си; надявам се, че Вили е проявил достатъчно съобразителност да заключи поне семейните скъпоценности — а как се оправя с майка си при тези обстоятелства, изобщо не ми се мисли. Вие ще я видите, графинята, няма как иначе. — Той потрепери едва доловимо и шумно всмука дъха си като при спомен за нещо неприятно. — Страшна персона.

Наблюдавах го как крачи, докато си мислех за интересните възможности на това поръчение, на което предстоеше да бъда изпратен. Знам, че не биваше да го правя, но не устоях на изкушението да го притисна още малко на тази очевидно болезнена и щекотлива тема.

— Сър, ще е най-добре — започнах бавно с тон на сервилна загриженост, — ако знам малко повече подробности за книжата, които Дворецът държи да си върне. От работата си „на терен“ досега съм научил — о, харесвах собствения си подход, — че с колкото повече информация разполагаш, толкова по-голяма е вероятността да изпълниш задачата успешно.

Той въздъхна дълбоко, закова се намясто, седна на канапето срещу камината, притисна кокалчето на показалеца към стиснатите си в размисъл устни и зарея поглед към прозореца. Изглеждаше нещастен. Красив профил, но издаваше слабост. Почудих се дали няма някакви хомосексуални наклонности — не знам кралска особа да не е имала такива. Най-вече се сетих за онези летни лагери за момчета от работнически семейства, на които той беше толкова ентусиазиран поддръжник. Забелязах, че носи дебели вълнени чорапи, приличаха на домашно изработени, малко груби; може би някоя от принцесите ги беше оплела за него — по-голямата, казах си аз, защото някак не можех да си представя по-малката да се занимава с игли за плетене и албуми за кройки. Той отново въздъхна, още по-тежко.