Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 201

— Обадиха се от Двореца — каза шепнешком, — искат… той… той иска да отидеш веднага.

— О, това ли било — казах и махнах един конец от маншета си; през ума ми мина, че униформата наистина ми липсва. Помислих си дали да не спомена пред Били, че кралицата ми е роднина, но после реших, че може да съм му казвал вече, а не исках да му натяквам роднинската си връзка. — Сигурно е за проклетите картини в Уиндзор, които трябваше да опиша в каталог, а още не съм го направил.

Били поклати глава; развълнуван, брадясал и подкупващо мазен, той винаги ми е напомнял куче, но така и не успях да уточня за себе си породата му.

— Съвсем не — каза, — не… иска да те изпрати да изпълниш някаква мисия лично за него. — И се облещи насреща ми. — Каза, че било нещо много деликатно.

— Къде?

— Германия, старче… тъпата Бавария. Какво ще кажеш, а?

* * *

Дадоха ми кола на министерството и шофьор, за да ме откара до Двореца, което в онези дни на свирепо орязани дажби за гориво идеше да покаже колко впечатлен е бил Били от кралското обаждане. Шофьорът спря пред караулката на конната гвардия, където един доста груб, но красив войник на пост, в пълно бойно облекло, с голям кожен калпак и всичко останало, погледна присмехулно пропуска ми и ни махна да продължаваме. Странно, но всичко тук ми изглеждаше познато и след малко си дадох сметка защо: спомних си деня преди повече от десет години, когато колата ми спря в двора на Кремъл и аз си помислих, че ще имам среща в Бащата на народа. Всички преддверия на властта са еднакви. Не че, обърнете внимание, Дворецът разполагаше с много власт, въпреки че Негово Величество все още имаше — или поне вярваше, че има — значително по-голямо влияние, отколкото има дъщеря му сега. Знам, че не го уважаваха много, но по мое мнение беше много по-проницателен в сравнение с другите ни монарси от по-ново време.

— Ще стане много неприятно — започна той, — ако тия лейбъристи се вмъкнат в управлението, което изглежда все по-вероятно.

Намирахме се в една от големите кристални приемни — една от потискащите зали на този потискащ дворец. Стоеше до прозореца със сключени зад гърба си ръце, гледаше намръщено градините на двореца, облени във водниста слънчева светлина. В огромната камина мъждукаше слаб огън, а върху рамката й стоеше ваза с повехнали жълти нарциси. Погледна ме над рамото си.

— Как смяташ, Маскел — ти си консерватор, истински тори, нали?

Седях, обзет от мъчителна неловкост, на стол с нежна позлата в стил Луи XV, с кръстосани крака, положил длани една над друга върху коляното си, подозирам, че съм имал доста превзет вид, въпреки че не можех да измисля как да се държа по-подходящо в тази обстановка: тесен стол, измръзнали крайници, непосредствена близост със суверена. Негово Величество беше в настроението си „без официалности“, което винаги съм понасял трудно.

— Сър, аз съм повече виг, отколкото тори — казах му.