Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 202

Той демонстративно повдигна лявата си вежда, затова побързах да добавя:

— Но верен, разбира се.

Отново се обърна към прозореца, още по-силно намръщен; това май не е, казах си аз мрачно, обещаващо начало на аудиенцията.

— Разбира се, вече не се знае накъде върви страната — каза той раздразнено; когато е така загрижен, заекването му почти не се забелязваше. — И как да бъде другояче след всичко, което трябваше да изстрадаме през последните пет години? И виж, често си мисля, че не самата война, а последиците от нея са по-страшни. Например жени да работят във фабриките. О, виждал съм ги, с панталони, пушат цигари и се държат безочливо. От самото начало казвах, че нищо добро няма да излезе от това; сега виж докъде стигнахме!

Изпадна в дълбоко мълчание. Чаках, едва си поемах дъх с върха на дробовете. Беше облечен с костюм от три части с безупречна кройка от едноцветен туид, но с униформена вратовръзка; такава освободеност, такава небрежна изисканост дори когато е в лошо настроение — наистина нищо не може да се сравнява с кралете по самоувереност в моменти на изпитание. Беше на петдесет, но изглеждаше по-стар. Нищо чудно още тогава сърцето да е започнало да му създава проблеми.

— Господин Атли — започнах предпазливо аз — ми се струва разумен мъж.

Той сви рамене.

— О, нямам нищо против Атли, мога да работя с него. Но хората му!.. — Потрепери сърдито, въздъхна, обърна се и тръгна към камината, облегна лакът върху рамката над нея и се загледа примирено в най-отдалечения ъгъл на тавана. — Е, налага ни се да работим с всички тях, нали така. Не бихме искали да им даваме повод за премахване на монархията. — Той рязко свали очи от тавана и ме изгледа закачливо. — Нали така? Какво ще каже на това кралският виг?

— Сър — започнах аз, — не мисля, че Клем Атли или който и да било от неговата партия би посмял, дори пожелал да свали монархията.

— Кой знае, кой знае? В бъдеще вече всичко ще е възможно, а те са бъдещето.

— За известно време може би — отговорих. — Животът на всяко правителство е кратък, докато монархията устоява. — Истината е, че потръпвах при мисълта за идването на власт на умерените леви за какъвто и да е осезаем период. Горещият дъх на махмурлука пареше гърлото ми като блъвнал от пещ пламък. — Хората са реалисти, няма да се излъжат от обещания за масло, особено след като още и хлябът не се е материализирал.

Той изхихика апатично.

— Добре казано — подхвърли. — Много смешно.

Отново зарея поглед към тавана; май започваше да се отегчава. Седях със силно изправен гръб.

— Отговорникът, сър, командир Мичет, спомена нещо за Германия?…

— Да, да, точно така. — Взе един от позлатените столове, сложи го пред мен и седна; с лакти на коленете и сключени пред себе си ръце, вдигна очи и ме погледна сериозно. — Трябва ми една услуга, Виктор. Искам да отидете в Бавария, в Регенсбург — познавате ли мястото? — и да ни донесете едни книжа, които са у нашия братовчед там. Вили — това е името му — е нещо като самозван семеен архивар. Беше ни станало почти навик — лош навик, боя се — да оставяме… документи и други на съхранение у него, но след това, ето как стана, че войната избухна и нямаше как да си ги приберем обратно, дори и Вили да беше готов да ни ги предостави: той е истинско страшилище, този старец Вили, когато става дума за безценния му архив.