Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 200

* * *

В деня, в който дойде новината за смъртта на Хитлер, двамата с Бой тръгнахме да обикаляме кръчмите. Беше Първи май. Започнахме от „Грифона“ и продължихме с олюляване към „Риформ“ с една интерлюдия в обществената тоалетна на Хайд Парк — онази голямата, близо до Ъгъла на ораторите, която по-късно щеше да се превърне в любимо мое ловно място. Този първи път обаче бях доста плах въпреки многото чаши джин, които бях погълнал, за да направя нещо повече от това да наблюдавам потайните влизания и излизания. Стоях на пост, докато Бой и един едър млад гвардеец с червена коса и невероятно красиви уши правеха шумен, но май немного задоволителен секс, ако се съди по звуците, които долитаха от кабинката им. Докато стоях и пазех, една кльощава персона с шлифер и бомбе влезе и хвърли многозначителен поглед към вратата, която не се затваряше плътно и зад която ясно се чуваше сред стенания и сподавени викове как дебелите бедра на Бой пльокат шумно като зашеметена риба по червенокосия задник на младока. Помислих си, че човекът трябва да е ченге, и сърцето ми препусна с леки трепетливи подскоци, взе да бие на пресекулки — нещо, което в следващите години щях да изпитвам често в подобни обстоятелства и чийто източник се коренеше в смесицата от страх, необуздано въодушевление и разгулен екстаз. Оказа се обаче, че безделникът не е ченге и след като още веднъж погледна замислено към вратата на кабинката, а после унило и към мен — разбра, че съм начинаещ, убеден съм в това, — закопча шлица на панталона си и потъна в нощта. (Между другото, страшно съжалявам, че в края на петдесетте години, които иначе бяха прекрасни, циповете на мъжките панталони нахлуха масово; вярно, ципът улеснява много достъпа, особено ако човек е изпаднал в amor tremens, но аз обичах да се любувам на онова деликатно подръпване на ръката, когато откопчава винаги леко затрудняващите я копчета, когато палецът и показалецът мърдат като мишле, докато кутрето стърчи нагоре и като с магическа пръчка извиква в съзнанието ни онази сладостно-абсурдна картина на превъзбудена светска дама, която трепетно посяга към чаша чай.)

Следващата сутрин се събудих в канапето на Поланд Стрийт, напълно алкохолизиран и както винаги след подобна нощ с Бой, зверски напушен и обзет от неясна тревога. Телефонът до ухото ми се скъса да звъни. Беше Били Мичет. Извика ме спешно. Не каза защо, но звучеше превъзбудено. Когато влязох в кабинета му, той се изправи и взе да крачи нервно зад бюрото си, поклащаше рязко глава и пухтеше, напрегнато загледан отвъд рамото ми, сякаш зашеметен. Сега той беше Отговорникът в отдела, но продължаваше да си е същото магаре.