Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 199

През тези години почти не се виждахме с Вивиън. С парите, които наследи от баща си, тя си купи малка къща в Мейфеър, където водеше, или поне на мен така ми се струваше, загадъчен, но май задоволителен живот. За децата имаше бавачка, за нея — прислужница. Не й липсваха приятели, а според мен и любовници; не разговаряхме за тези неща. Тя прие моя сексуален уклон без коментари; това май я забавляваше. Държахме се любезно един с друг, с хладно уважение и винаги с известна доза предпазливост. Нашата размяна на реплики не приличаше на разговор, а по-скоро на крехки добродушни насмешки, нещо като фехтовка между двама приятели, които се обичат, но остават бдителни един към друг. С течение на годините нейната меланхолия се задълбочи; сама си я отглеждаше, както става и с рака. И двамата бяхме преживели своите загуби. По нейния си затворен начин тя тъгува доста дълго по баща си; не бях разбрал колко близки са били двамата и това, неясно защо, ме шокира. Майка й също почина след години на призрачно общуване с покойния Голям Бобър. Бедният ми Фреди също си отиде. Беше издържал само шест месеца в онзи така наречен Дом, след което тихичко се беше оставил да го убие някаква белодробна инфекция — всъщност не стана ясно какво по-точно го беше убило. „О, сърцето му не е издържало — каза ми Анди Уилсън по време на погребението. — Гаснеше като старо куче, изгонено от собствения си стопанин.“ И крадешком ми хвърли убийствен поглед. Хети пък изобщо не беше на себе си. Пред гроба взе да ме дърпа за ръкава възбудено и да ми повтаря с дрезгав драматичен глас: „Но нали това вече сме го правили!“. Мислеше си, че сме на погребението на баща ми. Същата зима една сутрин се беше подхлъзнала на заледеното стъпало пред „Сейнт Николас“ и си беше счупила таза. От болницата направо я преместиха в старчески приют, където, за най-голяма изненада и ужас на всички, включително, предполагам, и на нея самата, тя живя още пет години — объркана, понякога буйстваща, изгубена в далечното минало на своето детство. Когато най-накрая умря, възложих продажбата на къщата на местен посредник; има неща, на които дори безчувствено сърце като моето не е в състояние да издържи. Следобеда на търга прочетох в една биография на Блейк собственоръчно направено от поета описание как, като излязъл от малката си къща първата сутрин в прекрасния Фелпам, чул момчето на орача да вика към баща си: „Тате, Портата е отворена“, и тогава почувствах, че по някакъв начин баща ми ми изпраща послание, но какъв беше неговият смисъл, не можех да кажа.