Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 199
Джон Банвил
През тези години почти не се виждахме с Вивиън. С парите, които наследи от баща си, тя си купи малка къща в Мейфеър, където водеше, или поне на мен така ми се струваше, загадъчен, но май задоволителен живот. За децата имаше бавачка, за нея — прислужница. Не й липсваха приятели, а според мен и любовници; не разговаряхме за тези неща. Тя прие моя сексуален уклон без коментари; това май я забавляваше. Държахме се любезно един с друг, с хладно уважение и винаги с известна доза предпазливост. Нашата размяна на реплики не приличаше на разговор, а по-скоро на крехки добродушни насмешки, нещо като фехтовка между двама приятели, които се обичат, но остават бдителни един към друг. С течение на годините нейната меланхолия се задълбочи; сама си я отглеждаше, както става и с рака. И двамата бяхме преживели своите загуби. По нейния си затворен начин тя тъгува доста дълго по баща си; не бях разбрал колко близки са били двамата и това, неясно защо, ме шокира. Майка й също почина след години на призрачно общуване с покойния Голям Бобър. Бедният ми Фреди също си отиде. Беше издържал само шест месеца в онзи така наречен Дом, след което тихичко се беше оставил да го убие някаква белодробна инфекция — всъщност не стана ясно какво по-точно го беше убило. „О, сърцето му не е издържало — каза ми Анди Уилсън по време на погребението. — Гаснеше като старо куче, изгонено от собствения си стопанин.“ И крадешком ми хвърли убийствен поглед. Хети пък изобщо не беше на себе си. Пред гроба взе да ме дърпа за ръкава възбудено и да ми повтаря с дрезгав драматичен глас: „Но нали това