Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 198

Изкуството остана единственото незамърсено нещо в живота ми. В Института понякога се измъквах от студентите, слизах в подземието и изваждах не някоя от големите картини, не дори моя „Сенека“, който продължавах да съхранявам там, нито някой велик Сезан, а да речем, пейзаж на Тиеполо или пък „Девата се моли“ на Сасоферато, отморявах сетивата си, подпухнали от прегрешения и страх, вглъбявах се в порядъка и ведрината на картината, потъвах изцяло в ненарушимата й тишина. Знам, кой ли би могъл да знае по-добре от мен, че изкуството е, за да ни учи да виждаме света в неговата цялост и истинност, но през онези години аз търсех възможност за трансцендентност, дори в рамките на четвърт час, търсех я отново и отново, като прелат, който нощ след нощ се връща в публичния дом. Но магията така и не се появи. Нещо не беше в ред, нещо в тези случаи на напрегнато съзерцание беше твърде преднамерено, прекалено обмислено и осъзнато. Подозрението за лъжливост винаги нарушаваше момента. Сякаш гледах не картините, а себе си как ги съзерцавам. И те на свой ред гледаха мен — с омраза, с негодувание, отказваха да ми дадат онази благословия на успокоението и краткото бягство от действителността, които така силно жадувах да намеря в тях. Неспокоен и необяснимо защо огорчен, най-накрая се отказвах, покривах картината и я прибирах настрана смутено и забързано, сякаш бях извършил нещо неприлично. Тогава ме застигаше страшната мисъл, че може би не разбирам нищо от изкуство, че онова, което виждам в него и търся в него, го няма или пък ако го има, то аз съм го привнесъл там. Изобщо имам ли аз някаква автентичност? Или пък толкова дълго съм живял двойствено, че истинският ми аз е вече фалшифициран? Истинският ми аз. Божичко!