Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 197

Подозирах всекиго. В един момент дори Ник. Веднъж по време на войната, през обвит в мъгла зимен следобед, когато двамата с Олег седяхме в „Рейнърс“ — точно така, срещахме се там почти до края, въпреки че заведението се намираше зад ъгъла до министерството, — през запотената витрина видях Ник да крачи по улицата и можех да се закълна, че той също ме забеляза, макар че с нищо не се издаде, само нахлупи още по-ниско периферията на шапката си и изчезна в мъглата. След това дни наред стоях на тръни, но нищо не се случи. Казах си, че това са глупости. Нима имаше вероятност Ник да си играе с мен на котка и мишка, нима имаше нужната проницателност и интелигентност за подобна работа? Не, казах си аз, не. Ако се случи Ник да спипа някой от високопоставените си служители, дори това да е собственият му зет, да си шушука със съветски агент — а до този момент вече почти всички знаеха за Олег, — той щеше да извади служебния си револвер, да влезе в чайната като един Ричард Хана, да разбута столовете и келнерките и да ме заведе право при хората от отдела за вътрешна сигурност на министерството, те да се разправят с мен както намерят за добре. Непреклонен като хвърлен жребий, човек, на когото номера не му минават, импулсивен и дори склонен към необмислени действия — това беше образът, който Ник си беше избрал за пред хората.

Тогава Бой? Не: дори да бе започнал подобно нещо като шегичка, той щеше много скоро да се отегчи. Лео Ротънстайн ми изглеждаше по-вероятен. Този вид елегантно презрителна игра би била по вкуса на едно левантийско парвеню и направен с пари аристократ, какъвто беше, но и за него не мога да кажа, че притежаваше необходимата проницателност, нито дори онази сатанинска пакостливост въпреки всичките му купони, тъпи шеги и клавирните му изпълнения на буги-вуги. Били Мичъл, нужно ли е да казвам, го изключвах напълно. Значи, оставаше Куеръл. Би било напълно в стила му да ме превърне в играчка и да ме лашка насам-натам единствено за собствено забавление. Спомням си как веднъж подметна, беше пиян, че чувството за хумор не е нищо друго освен другото лице на отчаянието; смятам, че за него това важеше с пълна сила, макар и да не съм сигурен, че хумор е думата, която може да опише зловредно закачливия начин, по който си играеше със света. Нито пък отчаяние е думата, макар че не бих могъл да кажа коя е. Според мен той никога в нищо не е вярвал истински въпреки високопарните си приказки за вяра, молитви, святост и милосърдие.

В миговете на спокойствие решавах, че тези мои страхове и подозрения са измамни. Никой не беше в състояние да разсъждава трезво през въпросните последни безумни години на войната, а аз имах всички основания да съм повече обезумял от останалите. Животът ми се беше превърнал в неистово актьорско представление, в което аз играех всички роли. Нещата щяха да бъдат по-поносими, ако можех да видя собствената си драма в трагична или поне в сериозна светлина, ако можех да се изживявам като един Хамлет, подтикван от разнопосочна лоялност към различни номера, маски и лъжлива лудост; но не, повече приличах на някой от онези шутове, които ту излизат на сцената, ту се скриват зад кулисите, преобличат се с отчаяна бързина, слагат маска след маска, докато през цялото време извън светлините на рампата въображаемата публика на най-лошите ми предчувствия се превиваше от призрачен смях. Бой, който умираше за всякаква театралност и за опасностите на двойствения живот, често ми се присмиваше („О, боже, ето го Треперещата тръстика пак с неговите скрупули!“), а понякога ми се струваше, че дори и Олег се подиграва на тревогите и излишната ми предпазливост. Но моето беше повече от двойствен живот. Денем бях съпруг и баща, специалист по история на изкуството, преподавател, таен и усърден агент в отдела; но падне ли нощта, мистър Хайд тръгваше на лов за плячка, изпаднал в неудържима възбуда, скътал в гърдите си своите тъмни желания и държавни тайни. Когато започнах да излизам да си търся мъже, вече бях наясно с всичко: забулените умислени погледи, тайните знаци, смутената, уж равнодушна размяна на пароли, бързото, пламенно облекчение — всичко, всичко ми беше познато. Дори територията беше същата: обществените тоалетни, мрачните кръчми в покрайнините, осеяните с боклуци задни улички, а през лятото — мечтателно-невинните градски паркове, потънали в нежна зеленина, чийто топъл въздух замърсявах с мръснишките си прошепвания. Много често вечер, преди кръчмата да затвори, се улавях как се присламчвам към някой вероятен и обещаващ войник със зачервени ръце или към свит надве търговски пътник със сако от „Кромби“ в „Джордж“ или „Дилижансът“, или „Лисицата и хрътките“, в същия ъгъл на бара, където по-рано през деня бях седял с Олег, за да му предам филмова ролка или свитък от това, което според отдела бяха строго засекретени документи.