Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 189

— Съжалявам, Ник — повторих и в този миг усетих собствената си ерекция.

Той кимна разсеяно, обърна се към мен и бавно отпусна чело върху рамото ми. Все още го стисках над лактите. Откъм масата сестрите Лайдън гледаха с нетипична за тях сериозност, после Силвия се изправи и тръгна бавно към нас; току проблясваше, докато пресичаше редуващите се диагонални процепи от слънце и сянка с вдигната във въздуха ръка и отворени устни. Ник трепереше. Искаше ми се този миг да не свършва.

* * *

Тялото на Макс беше вече официално идентифицирано от същия мистериозен и безплътен Бревоорт — кой може да е бил? — с когото бях говорил по телефона, но въпреки това Ник държеше да види баща си за последен път. Докато се беше умълчал заедно със сестрите Лайдън в „Унгария“ и двете стискаха ръцете му, впили по един съчувствен поглед в него, като поне в този на Лидия проблясваше и откровена похотливост, аз се залових да направя серия трудни и безуспешни телефонни обаждания до различни центрове на така наречените власти, които доведоха до неохотно направения извод, че ако тялото на човек на име Бревоорт наистина е открито на Лайл Стрийт — нещо, в което се усъмниха всички, с които разговарях, защото Лайл Стрийт не е била бомбардирана, така ми отговориха, и бихте ли повторили името? — тогава по всяка вероятност то е било откарано на гарата Чаринг Крос, която тази сутрин била превърната във временна морга. Така че под студените лъчи на пролетното слънце двамата с Ник тръгнахме по Уайтхол, минахме покрай статуята на Чарлс I, покрита отгоре с нещо като предпазен нужник от поцинкована стомана. Навсякъде се виждаха огромни купчини отломъци, по които санитари от линейките и войници от вътрешното опълчение се катереха като боклукчии. Насред Странд се беше спукал главен водопровод, водата шуртеше като шадраван и абсурдно напомняше Версай. Странно, но разрушенията, колкото и големи да бяха, не отговаряха на очакванията ми; улиците не изглеждаха опустошени, а по-скоро пренаредени, сякаш някаква мащабна строителна дейност беше в ход. Дадох си сметка, че бях залагал твърде много на въздушните нападения, но както пишат днешните вестници, структурата на обществото се беше оказала отчайващо здрава.

— Странно нещо — каза Ник, — да умре баща ти. Ти си загубил твоя — как се чувстваше тогава?

— Ужасно. Но изпитах и нещо като облекчение.

Спряхме на място, където се беше събрала неголяма тълпа, за да надникнем в един кратер насред улицата. Долу в дупката се виждаха двама сапьори, които се чешеха по главите и гледаха с недоумение голямата дебела бомба, подобна на гигантска ларва, полегнала на една страна и наполовината заровена в пръстта.

— Винаги съм си мислил, че ще ги изпреваря — обади се Ник. — Представях си как Макс и клетата Ма се влачат с последни сили, за да видят окървавените ми останки. — Млъкна. — Не съм сигурен, че съм в състояние да го погледна — отрони сподавено. — Знам, че настоявах да дойда, но смелостта ми се изпари. Ужасно е, нали?