Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 190

— Почти стигнахме — подканих го аз.

Той кимна, продължаваше да гледа отнесено сапьорите, които енергично се запретнаха за работа.

— Чудя се какво ли ще стане — започна, — ако това нещо вземе да гръмне сега.

— Същото си мислих и аз миналата нощ.

Миналата нощ.

— Дали по някакъв начин се разбира, че умираме — продължи той, — или само блясък и после нищо.

На гарата един пазач ни упъти към най-отдалечения перон, където труповете — страшно много на брой — бяха прилежно подредени един до друг под брезентови платнища. Една сестра, която носеше желязна каска и нещо като патрондаш, ни придружи, докато крачехме между редиците. Беше едра жена, изглеждаше объркана, отнесена, заприлича ми на Хети, каквато беше на млади години. Докато вървяхме, тя броеше нещо наум, но ето че се спусна към едно от покритите тела и отметна платнището. Макс имаше тревожно изражение на лицето, сякаш сънуваше нещо неразбираемо. Белегът на челото му, където шрапнелът го беше уцелил, бе учудващо малък и прибран, по-скоро приличаше на хирургически разрез, отколкото на рана. Ник коленичи смутено, наведе се ниско и целуна баща си по бузата; после се изправи, направих се, че не го виждам, когато скришом избърса устни с опакото на ръката си.

— Трябва да пийна нещо — каза. — Как смяташ, дали има оцелели кръчми?

Сестрата го изгледа студено и неодобрително.

Прекарахме останалата част от следобеда в неуспешни опити да се напием. „Грифона“ беше препълнен, а атмосферата в него — доста по-истерична от обикновено. Куеръл беше там, веднага пристигна и се настани на нашата маса. Предрече пълна деморализация, последвана от всеобща анархия и кръвопролитни сражения.

— Ще има убийства и по улиците — каза той, — само стойте и гледайте.

Говореше за тази перспектива с нескривано задоволство. Ник не го осведоми за смъртта на баща си. Аз не спирах да си мисля за Дани и всеки нов пристъп на въодушевление ставаше два пъти по-приятен заради това, че при дадените обстоятелства беше толкова безсрамен.

След време Вивиън се обади по телефона; беше пристигнала в Лондон и се намираше на Поланд Стрийт.

— Как разбра къде сме? — попитах я.

— Телепатия. Тя е в кръвта ни. Ник добре ли е?

Телефонната слушалка беше топла и лепкава. Дали Дани беше още в къщата; представих си го как се появява в гостната по фланелка и как двамата с Вивиън се настаняват на дивана — същия диван — и се увличат в приятен дълъг разговор.

— Ник не е добре — казах й аз. — Никой не е добре.

Тя млъкна за малко.

— Виктор, защо си толкова щастлив? Да не би татко да ти е оставил нещо в завещанието?

Когато двамата с Ник отидохме на Поланд Стрийт, не Дани беше с нея, а Бой. Бяха изпили почти цяла бутилка шампанско. Бой се надигна и прегърна Ник неловко и непохватно. Очите на Вивиън се бяха зачервили по края, въпреки че ми се усмихна приветливо. Когато потупа мястото до себе си на дивана, веднага си спомних, че същото беше направил и Дани предишната нощ, и извърнах поглед.

— Изчерви ли се, Виктор? — подхвърли тя. — Какви си ги вършил, а?