Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 191

Бой беше официално облечен с изключение на чехлите на краката.

— Мазоли — поясни и вдигна ходилото си. — Съсипват ме. Но няма значение, ще отскоча до Би Би Си, там никой няма да забележи.

Не след дълго се появи и Лео Ротънстайн, още сестрите Лайдън в компанията на двама смутени млади пилоти от Кралските военновъздушни сили, както и една жена на име Белинда — безцветна блондинка с особени виолетови очи, която съобщи, че е близка приятелка на Вивиън, въпреки че никога преди това не я бях виждал. В стаята беше тъмно заради транспарантите, Бой забрави за Би Би Си и вместо това донесе още шампанско, после някой пусна джазова музика и купонът започна. След малко се озовах в кухнята заедно с Лео Ротънстайн и вече пияната блондинка Белинда; впуснахме се в мъчително закачлив разговор. Той ме удостои с най-покровителствената си усмивка и каза:

— Сигурно се чувстваш като у дома си, Маскел, това е типично ирландско бдение над мъртвец.

По-късно, когато бяха пристигнали още гости, изведнъж се оказах в капана на Куеръл, който ме притисна в един ъгъл и ми дръпна цяла лекция на тема религия.

— Да, да, християнството е религия на робите, на пехотинците, на бедните и на слабите; но разбира се, такива хора ти изобщо не ги броиш за човеци, нали така, ти и твоите приятелчета, твоите Übermenschen.

Слушах го с половин ухо, клатех глава встрани и кимах на онова, което на моменти ми изглеждаше уместно. Пак се зачудих къде ли е Дани — всъщност цял ден не бях спрял да се чудя — и какво ли прави. Спомних си твърдата мекота на плещите му, горещите остри косъмчета на горната му устна и в гърлото си отново усетих гъстата му сперма с вкус на риба и дървени стърготини.

— Поне вярвам в нещо — продължаваше Куеръл, тикна муцуната си в лицето ми и ми се облещи пиянски. — Поне имам вяра.

* * *

Тази вечер Дани не се прибра, нито на следващата, нито на по-следващата. Издържах колкото е възможно по-дълго, след което отидох при Бой. Отначало той не схвана защо съм притеснен, каза, че не бива да се тревожа, че Дани знае как да се оправя на този свят и много добре умее да се грижи за себе си. После се вгледа в мен отблизо, разсмя се не без разбиране и потупа ръката ми.

— Бедничкият Вик — каза, — имаш още много да учиш; в нашите среди не можем да си позволим този вид ревност.

Следващата седмица, когато един следобед сварих Бой и Дани в леглото, застанах на вратата, но не успях да измисля нито какво да кажа, нито какво да мисля. Дани, излегнал се на една страна, не забеляза присъствието ми, преди Бой да се провикне весело: „Виж го ти Вик, старото куче“, после се размърда, обърна глава, изгледа ме през рамо и се усмихна сънливо, сякаш бях човек, когото навремето е познавал и за когото пази смътен, неясен, но нежен спомен. Нещо в мен се скъса и за миг ме ужаси, сякаш някой разтвори със замах малък прозорец с изглед към необятна, далечна, мрачна и пуста долина.

3

ВРЕМЕ Е ДА РАЗКАЖА за Патрик Куили, моя бивш пасивен педераст, готвач и иконом на общо основание. Ужасно ми липсва и досега. Когато си мисля за него, пламвам от срам и чувство за вина, без да знам защо точно. Измъчва ме въпросът дали е паднал, или скочил, или — не дай боже! — е бил бутнат. Срещнах го, когато работеше като помощник-продавач в един бижутериен магазин в Бърлингтън Аркейд. Един ден се бях отбил да купя красива сребърна игла за вратовръзка, която бях зърнал на витрината; възнамерявах да я подаря на Ник по случай първата му реч в парламента, но в крайна сметка я дадох на Патрик по случай друго и съвсем не първо за него събитие, когато същата нощ се озова в леглото ми. Беше висок колкото мен и много красив по един малко мрачен и сърдит начин. Горната част на тялото му беше забележителна — стегнати мускули, опънати сухожилия и вълнуващо къдрави косми, но краката му бяха комично тънки, освен това колената му бяха извити навътре — недостатък, за който беше особено чувствителен, както установих, след като проявих неблагоразумието да му го подхвърля уж небрежно (продължи да ми се сърди цял ден и половин нощ, но щом зората изгря, се сдобрихме и двамата бяхме много нежни; проявих колкото е възможно по-голяма… сговорчивост). И той като мен беше от Ълстър — протестант, разбира се, въпреки християнското си име, — съвсем млад беше постъпил в армията само и само да се измъкне от бедните белфастки бордеи, в които беше роден. Беше заминал за Франция през 1940-а с Експедиционния корпус; често се чудех дали в ролята си на цензор не съм попадал на неговите писма до дома. При настъплението на германците бил пленен при Льовен и прекарал останалата част от войната в нещо като не съвсем неприятен пленнически лагер в Шварцвалд.