Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 187

Денят след въпросната нощ на откровение е останал в паметта ми с белия ослепителен пламък на халюцинацията. На сутринта, когато Дани се беше оттеглил в стаята си да спи — обичаше да се въргаля денем в леглото си, плътно увит, в чувствено, топло единение със себе си, — а аз се стягах да прекрача в това, което смятах, че се е превърнало в напълно опустошен град, телефонът иззвъня и се обади персона, чиято личност така и не успях да установя, дори полът й остана загадка за мен, но която, изглежда, беше в някаква роднинска връзка с Бревоорт; информира ме, че рано същата сутрин на Лайл Стрийт е открито тялото на моя тъст, проснато на тротоара в лепкава локва от собствената му кръв. Предположих, че става въпрос за престъпление — проснато тяло, локва кръв, — затова попитах дали са се обадили в полицията, което предизвика озадачено мълчание по пращящата линия, последвано от нещо, което ми заприлича на неудържимо прихнал смях, но по всяка вероятност беше изхлипване, след което дойде ред на дълго и неясно обяснение, в което думите полетял шрапнел като че съдържаха крайно неуместна комична нотка. Последваха още позвънявания (как бяха оцелели телефонните линии след такава нощ?). Вивиън се обади от Оксфорд. Гласът й беше сдържан и укорителен, сякаш ме държеше поне отчасти отговорен за трагедията, което май беше справедливо, тъй като й бях подръка като единствения представител на огромната военна машина, уловила и по невнимание убила баща й. Майка й също взе телефона, говореше несвързано и превъзбудено, казваше, че е знаела, че през цялото време е знаела; изтълкувах го, че е предчувствала смъртта на Макс и я изтъкваше като поредното доказателство за ясновидската си дарба. Стоях и слушах дрънканиците й, издавах по някой и друг звук на съчувствие, само това се искаше от мен; продължавах да живея в пияна от любов еуфория и нищо не можеше да ме засегне. Обзет от бездушно раздразнение, си помислих за лекцията, която би трябвало да изнасям в момента пред моя клас в Института; първо въздушните нападения, а сега и смъртта на Големия Бобър щяха сериозно да нарушат преподавателската ми програма в следващите дни. Освен това стоеше и въпросът с моите книги: бих ли могъл да намеря нов издател сега, или трябваше да разчитам на съвършено изкуфелия Имануел Клайн да продължи да ме подкрепя, както правеше покойният му съдружник? Наистина всичко много се обърка.