Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 188

Вивиън ме изкомандва да издиря Ник и да му съобщя какво се е случило. Той не беше в къщата, не го открих и в министерството. Отне ми цяла сутрин, докато го намеря в ресторант „Унгария“, където в единия край на залата се хранеше шумна весела компания, а в другия келнери със сини престилки събираха стъклата и треските от прозореца, който беше избит навътре от една от последните бомби през изминалата нощ. Ник, в униформа, обядваше със Силвия Лайдън и сестра й. Спрях на прага и се загледах в него; разговаряше, усмихваше се и по навик току въртеше глава встрани и нагоре, сякаш да отметне назад лъскавия си черен перчем, който вече не съществуваше освен в моите спомени (беше започнал да олисява и според мен така му отиваше, въпреки че беше ужасно докачлив на тази тема, защото винаги е бил много суетен по отношение на косата си). Върху масата играеше квадрат слънчева светлина, а момичетата — Силвия, която се умилкваше като котка в присъствието на Ник, и Лидия, вече официално стара мома, но по-шеметна от всякога — се смееха на някаква негова шега; изведнъж ми се прииска да се обърна, да си тръгна бегом — почти се виждах как се спускам към вратата и надолу по стълбите — и да оставя на друг да угаси онзи квадрат слънчева светлина върху масата, в който почиваше ръката на Ник, а между пръстите й цигара, от чийто край се виеше тънка леденосинкава струйка дим, змиеподобна, забързана, като синджир от трепкащи питанки. Ник се обърна, видя ме и въпреки че усмивката не слезе от лицето му, нещо зад нея се сепна и скова. Изправи се, прекоси ресторанта, без да сваля поглед от мен, пъхнал едната си ръка в джоба, а димът от цигарата в другата чертаеше следа подире му. Когато стигна прага, където стоях, той спря на крачка от мен, килна глава встрани, погледна ме и продължи да се усмихва напрегнато, тревожно и с безгрижна предизвикателност.

— Виктор — каза с въпросителен, но и леко предпазлив тон, сякаш бях стар, но не и скъп приятел, който се е върнал ненадейно след дълго отсъствие.

— Лоши новини, старче — казах.

Онова тревожно нещо в погледа му се скова още повече, сви се навътре в себе си. Той се сепна, намръщи се озадачено и погледна над рамото ми, сякаш очакваше да има и някой друг заедно с мен.

— Но защо са изпратили теб? — попита.

— Вивиън ми каза да те открия.

— Вивиън ли? — намръщи се още по-силно.

— Баща ти — казах. — Снощи е бил в Лондон. Бомбардировките са го хванали на улицата. Съжалявам.

За миг извърна глава много рязко и изпусна дъха си с пресекливо съскане, което можеше да се изтълкува и като въздишка на облекчение. Пристъпих напред и го хванах над лактите.