Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 186

Бой също имаше слабост към вариететата и често идваше с нас на тези излети до Ъпуест. Обичаше шума, смеха и грубиянската еуфория на тълпата. Подскачаше на мястото си до мен, тропаше с крака, ръкопляскаше на дебелите певици и запяваше с тях припевите, превиваше се от смях на циничните шеги на клоуните и подсвиркваше одобрително на презрелите дебелани от кордебалета. Добре че в тъмното не се виждаше презрително разтеглената ми уста, докато го наблюдавах как се поклаща и крещи. За него другото привлекателно нещо в тези случаи беше големият избор, който имаше след представлението, да си подбере някое самотно младо момче. Бой, разбира се, знаеше за Дани и мен — Дани му беше докладвал какво се е случило още щом се бе събудил от пиянския си ступор онази сутрин. Представям си как хубаво са се посмели двамата. С трепет очаквах реакцията на Бой; не знам какво си мислех, че може да направи, но в края на краищата Дани беше негов любовник. Не е било нужно да се притеснявам. Щом разбра, Бой се спусна по стълбата с тежките си стъпки, притисна ме в братска зловонна прегръдка и ми лепна една лигава целувка право в устата. „Добре дошъл в Хоминтерна, скъпи — така ми каза. — Знаех си аз, знаех си; нещо в тези сантиментални очи.“ И се изкиска.

Това, което най-много ме тревожеше, разбира се, беше какво ще си помисли Ник. Дори опасността да каже на Вивиън беше нищо в сравнение с неодобрението, което очаквах, или, още по-лошо, с присмеха. Трябва да кажа, че на този етап аз нито за миг не съм си помислял, че за една нощ съм станал пълнокръвен педераст. Бях женен мъж, нали така, с две малки деца. Гледах на тази забежка с Дани като на изхвърляне, като на житейски експеримент, задоволяване на екзотична глезотия, доста разпространена във времето, в което живеехме, нещо, което толкова много от моите познати бяха опитали още в училище, докато аз, с типичното за мен протакане, успях да ги настигна чак след като прехвърлих трийсетте. Вярно, бях стреснат, да не кажа разтърсен от силната емоционална и физическа възбуда на тези нови преживявания, но и това приемах като поредния симптом на общата трескавост на необичайното време, в което живеехме. Нещо такова си мислех, че бих казал на Ник, ако ме попита. Виждах се в позата на Ноел Кауърд, отегчен от живота, префинен, който с нетърпелив жест отпъжда възраженията, сякаш ги перва с невидимото си абаносово цигаре. („За бога, скъпи, как може да си толкова предсказуем!“) Но той не посмя да ме пита. Точно обратното, наблюдаваше ме в пълно мълчание, което беше много по-страшно от всякаква проява на отвращение. Не само че не каза нищичко, но и с нищо не показа какво мисли по въпроса. Сякаш не беше забелязал; понякога си мислех, че подобно нещо е до такава степен извън способността му да го приеме, че му пречи да види какво се случва, да се нахвърли срещу мен или да ме загърби погнусен. Годините минаваха и когато му признах истинската си природа, макар и не с толкова думи, а по-скоро с действия, които не подлежаха на опровержение, между нас се установи мълчаливо споразумение, което, поне така си мислех, включваше не само нашето приятелство, но и връзките ми с Вивиън и децата, както и с цялото семейство Бревоорт. Не мога да реша дали съм повече наивник, или повече глупак. Може би поравно и от двете.