Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 185

Като истински влюбен и смазан от чувства човек, веднага ми се прииска да запозная Дани с онова, което се нарича по-възвишените неща в живота. Водех го — божичко, изгарям от срам само като си помисля, — водех го със себе си в Института и го карах да седи и да слуша, докато изнасях лекциите си върху втория период на Пусен в Рим, върху Клод Лорен и култа към пейзажа, върху Франсоа Мансар и френския барок. Докато говорех, вниманието му отслабваше на три ясно разграничени етапа. Първите около пет минути седеше със силно изправен гръб и ръце в скута, гледаше ме с концентрацията на ретривър пред скок; после идваше дълъг междинен период на нарастващо неспокойствие, през който разглеждаше другите студенти или се надвесваше през прозореца и наблюдаваше как някой пресича вътрешния двор, или си гризеше ноктите с кратки отривисти движения като бижутер, който реже и оформя скъпоценни камъни; след това, в края на лекцията, изпадаше в дълбоко отегчение, главата му увисваше на врата, клепачите му се склопяваха в ъгълчетата и устните му леко се разтваряха. В тези случаи гледах, доколкото мога, да прикривам разочарованието си от него. Той пък се опитваше да се прави, че му е интересно и е силно впечатлен. След лекцията например се обръщаше към мен с думите: „Това, дето го каза за гръцкото в оная картина, оная с мъжа в поличка — нали се сещаш, онази от как-му-беше-името, — това беше страхотно наистина; според мен беше много гот.“ После се нацупваше, кимваше важно и се заглеждаше в обувките си.

Но аз не се отказвах. Пъхах му в ръцете книги, включително, с известно неудобство, и „Теория на изкуството на Ренесанса“ — най-любимата ми от всички мои книги. Карах го да чете Плутарх, Вазари, Пейтър, Роджър Фрай. Давах му репродукции на Пусен и Енгър, за да ги закачи на стената в малкия си кухненски бокс до спалнята на Бой, в който живееше. Взех го със себе си да слуша Бах в изпълнение на Майра Хес, беше по обед в Националната галерия. Той изтърпяваше всички тези мъчения с нещо като мрачно примирение, присмиваше се на себе си и на мен заради илюзиите, които хранех, и детинските ми желания. Един неделен следобед отидохме заедно в Института, влязохме в пустото подземно хранилище, където с цялата тържественост на първосвещеник, който посвещава юноша в мистериите на култа, извадих моята картина „Смъртта на Сенека“, завита в саван от зебло, и я вдигнах пред очите му, за да й се възхити. Дълго мълчание, после: „Ама тая жена в средата защо си показва циците?“.

Цената, която поиска, за да бъде подложен на толкова много култура, бяха честите посещения, които двамата правехме в света на масовите забавления. Трябваше редовно да ходя с него на театър, да гледам вариететни програми, фарсове и комедии. След което отивахме на кръчма и той ми правеше подробен разбор на представлението. Беше много строг критик. Най-унищожителните му обвинения бяха насочени срещу мъжете солисти и момчетата от хора. „Онзи изобщо не можеше да пее, чу ли го само как се опита да вземе високия тон в края? На това му викам аз жалка работа.“ Много обичаше вариететата и поне веднъж в седмицата ми се налагаше да се въртя неспокойно върху твърдите седалки в Двореца на вариететата в Челси или в Метрополитен на Еджуеър Роуд и да гледам дебели жени с широкополи шапки да пеят героични балади, плувнали в пот илюзионисти да мотаят в ръцете си шалчета и топчета за пинг-понг, клоуни с мефистофелски вид в раирани костюми да се мятат по сцената на гумените си крака, да остроумничат и да подхвърлят двусмислени реплики, които изобщо не разбирах, но от които публиката направо изпадаше в транс от смях.