Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 183

Не ми отговори, само пусна една от своите ехидни похотливи усмивки.

— Чаша чай? — попита.

— Не.

Тишината в стаята стоеше като застинал гьол сред вилнееща буря. Дани си затананика откъс от песен.

— Мисля си какво ли ще стане — обадих се аз, — ако сега падне бомба над къщата. Искам да кажа, дали някой ще почувства нещо в мига, преди всичко да се срути?

— Кара те да се замислиш, така е, сър.

— Да, Дани, кара те да се замислиш.

И отново пусна невинната си усмивка.

— Кажете, сър, за какво си мислите сега, настрана от това дали някоя бомба ще ни се стовари, или не?

Изведнъж сякаш бучка заседна в гърлото ми; чух собственото си шумно преглъщане.

— Мисля си — отвърнах, — че не ми се умира, преди да съм си поживял.

Поклати глава и подсвирна развеселено.

— О, това е ужасно. Не сте ли си поживели, сър?

— Има неща, които не съм опитал.

— Е, това важи за повечето от нас, сър, нали така? Защо не дойдете да седнете тук до мен.

— Не — отвърнах, — не важи за повечето. Подозирам, че не важи за Бой, нито за теб. Има ли място и за мен на дивана?

— Е, има много неща, които не съм опитвал — каза той. — Много неща.

Протегна ръка и потупа мястото до себе си. Изправих се, почувствах се невъзможно висок и се олюлях, като че бях на кокили. Не толкова седнах до него, колкото се строполих върху възглавниците като чувал с картофи. От него лъхаше на месо и гранясало; изведнъж си спомних онази воня, която през детството ми крадливите лисици оставяха след себе си и тя се усещаше сутрин в градината. Целунах го непохватно по устата (остра набола брада!), а той се изсмя, отдръпна се, изгледа ме, насмешливо ухилен и поклати глава.

— О, капитане — едва промълви.

Опитах се да взема ръката му, но това нямаше никакъв ефект. Докоснах го по рамото и леко се сепнах от твърдостта му, твърдостта и необичайната мускулна реакция; сякаш докоснах конски хълбок. Изчакваше — търпелив, присмехулен, любвеобилен.

— Не знам… тогава какво си правил? — попитах.

Той се изсмя отново, хвана ми китката и ме задърпа.

— Ами ела тук — подкани ме, — за да ти покажа.

И ми показа.

* * *

Не се притеснявайте, госпожице В., няма да ви давам нагледно описание на акта, на телата, които се блъскат в унисон, на стенанията и забиването на нокти, на виковете на наслада и облекчение, на познатите спазми в непозната обстановка и после на блаженото притихване — не, не, нищо подобно няма да има. Аз съм джентълмен от старата школа, доста скован в тези работи, дори срамежлив. Бомбите, не ще и дума, придадоха драматизъм на случая, но да ви кажа право, тези сценични ефекти бяха малко пресилени, малко вулгарни по вагнеровски, както ги беше възприел по-рано същата вечер и онзи абсурден полицай в Хампстед. Градът се тресеше, както и аз, всъщност и двамата, по силата на един щурм — неудържим, но от съвсем различно естество. Нямах усещането, че прекрачвам в чужда или непозната земя. Вярно, сексът с Дани Пъркинс беше преживяване, съвършено различно от студените, безчувствени и винаги леко разсеяни услуги на моята съпруга, но знаех много добре как да се оправя; о, да, давах си ясна сметка къде съм в тази конфигурация. Смятах, че е много вероятно да не преживея тази нощ, в която силата на страстите, които аз изпитвах, можеше да се сравни със силата на бомбите над града, но въпреки това гледах на тази перспектива съвсем безучастно; смъртта представляваше отегчен и леко неприятен компаньон, който седеше в другия край на стаята и с нетърпение очакваше двамата с Дани да свършим, за да ме вземе и да ме отведе до крайния изход. Не се срамувах от нещата, които правех, нито от които ми правеха, нямаше го онова ужасно чувство на провинение, което май очаквах. Нито пък мога да кажа, че изпитах истинско удоволствие този първи път. Всъщност бих казал, че по-скоро се чувствах като доброволец в грубиянски и неподозирано енергичен медицински експеримент. Надявам се, че Дани ще ми прости това сравнение, но боя се, че то е вярно. В следващите ни срещи той ме подложи на такива изтънчени и нежни изтезания, които ме докарваха до плач, и тогава бях готов да падна в краката му и да моля за още — усещах как езикът ми се удебелява в основата и някаква смесица от екстаз и паника започваше да ме души, само Дани можеше да предизвика това у мен, — но през този първи път, докато бомбите избухваха наоколо и хиляди умираха наблизо, аз лежах проснат като някакъв екземпляр за вивисекция.