Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 182

— Тъкмо бях заспал — каза, — когато тия гърмящи гадове ме събудиха. — Говореше, сякаш става дума за шумни съседи. Стоеше прав, почесваше се и ме гледаше вторачено. — Бяхте при женичката си, така ли?

— Роди ми се дъщеря — отговорих му.

— О, това е чудесно. — Огледа потъналата в сенки стая, разтегна залепналите си от съня устни и прокара сив проучвателен език по зъбите си. — В кабинета на венерическия доктор сигурно има хапчета за сън. Дали да не превзема шкафчето му с взлом?

Невероятна експлозия гръмна съвсем наблизо, подът се огъна и поддаде застрашително, а стъклата на прозорците изпукаха и задрънчаха.

— Чухте ли това? — каза Дани раздразнено и зацъка с език; само за миг, макар никога да не я бях виждал, си представих майка му.

— Дани, изобщо ли не те е страх? — попитах.

Той се замисли.

— Не — отговори. — Не мисля. Не и това, което се нарича истински страх. Но понякога ме изнервя, това е.

Изсмях се.

— Бой трябва да те пусне по радиото — казах — в предаванията за Германия. Ще изглеждаш като големия опонент на лорд Хи-хи. Защо не поседнем, вижда се, че и двамата няма да мигнем тази нощ.

Дани седна на канапето, аз — в креслото от другата страна на камината. В решетката й се виждаха изгорели хартии — букет черни като сажди рози; възхитих се на надиплените им, плисирани и пръстеновидни форми, на плътната им кадифена текстура. Бой често гореше важни документи тук. Нямаше доверие на никого.

— Бой тук ли е? — попитах.

Дани направи физиономия и погледна нагоре. Халатът му се беше разтворил и през шлица без копчета на пижамата му прозираше мъхест мрак.

— О, хич не искам да го знам — каза. — Пак пиян, просна се и заспа, хърка като прасе. Казвам му, господин Банистър, трябва да завещаете черния си дроб на науката.

Източно от нас се взривиха няколко бомби — бум, бум, бум. Дани се умисли.

— Като деца — започна той, — татко ни караше да броим колко секунди са минали от светкавицата до гърма, за да разберем на какво разстояние от нас е бурята. Сега ми се струва глупаво, нали. Но тогава му вярвахме.

— Винаги ли така го наричаш? — попитах.

Той ме изгледа, трябваше му време да се върне от онези далечни долини.

— Бой — казах. — Винаги ли го наричаш господин Банистър?