Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 181

Нападението тази нощ беше най-голямата въздушна атака в цялата война. Като потеглих от Оксфорд, първо ме спряха пред полицейска бариера на Хампстед Хийт. Излязох от колата, застанах, целият облян в лунна светлина, земята трепереше под краката ми, огледах се, бях като омагьосан — половината град потънал в море от пламъци. Небето беше увиснало ниско, украсено с ажурна плетеница от залповете на противовъздушните оръдия, лъчите на прожекторите се огъваха и сновяха, от време на време улавяха някой бомбардировач — късо дебело нещо, смешно на външен вид, смалено от разстоянието до размера на детска играчка, сякаш го крепеше единствено плътната ледено бяла светлина на спипалия го лъч.

— Залезът на боговете, а, сър? — подхвърли зловещо развеселеният полицай до мен. — Ама добрият стар „Свети Павел“ си стои непокътнат.

Показах му пропуска си от министерството, той се вторачи в него дружелюбно и скептично с помощта на джобното си фенерче. Най-накрая ме пусна да мина.

— Наистина ли възнамерявате да отидете там, сър? — попита.

Би трябвало да си мисля за Йеронимус Бош, за Грюневалд и Алтдорфер от Регенсбург, за всички големи художници на апокалипсиса, но всъщност не си спомням нищо конкретно да е минавало през ума ми освен това откъде е най-краткият път към Поланд Стрийт. Когато стигнах там след много перипетии и паркирах колата, страшната сила на грохота се стовари отгоре ми и ушните ми тъпанчета запулсираха болезнено. От тротоара вдигнах поглед към Блумсбъри и видях накъсана редица бомби, които се премятаха лениво като по вертикален улей в светлината на един прожекторен лъч. Блейк щеше да се прехласне по гледката. Докато влизах в къщата, ми хрумна, че никога преди това не бях виждал нищо по-причудливо от този ключ, който влиза в ключалката. Сиво-синкавото небе хвърляше нежни розови отблясъци върху опакото на дланта ми. Вътре цялата къща се тресеше — лекичко и непрестанно, като зъзнещо куче, извадено от ледена река. В гостната на първия етаж светеше лампа, но нямаше никой. Столовете и канапето се спотайваха, сърдито смълчани, и със страничните си облегалки изглеждаха като приклекнали на старт, готови всеки момент да хукнат, за да се скрият на безопасно място. Тези бомбардировки можеха да бъдат изключително досадни, тъй като един от постоянните проблеми беше да измислиш как да убиеш времето. Да четеш, беше трудно, а ако бомбардировката се случеше наблизо, беше невъзможно да пуснеш грамофона и да слушаш музика не само поради невероятния грохот, а и защото игличката непрекъснато подскачаше и излизаше от браздите на плочата. Понякога сядах да разглеждам албум с репродукции на Пусен; класическата застиналост на композициите му ми действаше успокоително, но си давах сметка колко банално, да не кажа абсурдно, ще изглежда, ако умра с такава книга в ръце (Бой обичаше да ни разсмива с един доктор, когото познавал навремето и който починал от сърдечен удар — намерили го седнал в креслото си, а в скута му медицински учебник, отворен на главата за стенокардия). Да пиеш, разбира се, беше другата възможност, но бях открил, че махмурлукът на следващия ден след бомбардировките беше по-страшен от обичайното, вероятно защото и пиянският ти сън е пълен с крясъци, проблясъци и тресящи се пружини. Взех да обикалям гостната, не знаех какво да правя, когато Дани се появи от горния етаж по раирана басмена пижама, чехли и с раздърпания халат на Бой, останал без шнур на кръста. Очите му бяха подпухнали, косата — щръкнала. Изглеждаше бесен.