Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 180

* * *

На 10 май 1941 (това беше време на Великите дати) отидох в Оксфорд да видя Вивиън. Току-що беше родила нашето второ дете. Времето беше топло, седяхме в огряната от слънце оранжерия, бебето в плетено кошче като Мойсей на сянка под една палма в саксия, а Джулиан лежеше на одеялце в краката ни и си играеше с детски кубчета.

— Колко мило — каза Вивиън с ведър глас и се огледа наоколо. — Човек ще реши, че сме семейство.

Слугинчето донесе чай, а госпожа Бобър нервно влизаше и излизаше, държеше ни под око, сякаш се боеше, че семейната идилия може да прерасне в грозен скандал, дори насилие. Почудих се какво ли обяснение дава Вивиън на родителите си, когато стане дума за нашия брак. Може би никакво; тя никога за нищо не даваше обяснения. Големия Бобър също цъфна за малко, неуловим както винаги, застана с бисквита, която дъвчеше разсеяно, после заяви, че двамата с него трябва да проведем сериозен разговор („Разбирай за работата“ — побърза да добави и нетърпеливо забели очи), но не днес, тъй като трябвало да отскочи до Лондон. Съвсем злонамерено му предложих да го закарам и доста се позабавлявах, докато го гледах как се гърчи като червей и смутено се извинява; перспективата двамата да прекараме два часа в пътуване беше толкова приятна за него, колкото и за мен.

— Колко много ви завиждам — каза Вивиън, — големи храбри мъже, готови да се хвърлят в самото сърце на ада. Нямам нищо против няколко сгради да се сринат до земята, сигурно е страшно вълнуващо. Някой изобщо чува ли виковете на умиращите, или обикновено са заглушени от воя на пожарникарските сирени?

— Говори се, че на бомбардировките им се вижда краят — казах. — Хитлер се готви да нападне Русия.

— Така ли? — учуди се Големия Бобър и изтупа бисквитените трохи от жилетката си. — Какво облекчение.

— Не и за руснаците — подметнах.

Той ме изгледа сърдито. Вивиън се разсмя.

— Татко, ти не знаеше ли? Виктор е таен почитател на Сталин.

Той се усмихна, показвайки всичките си зъби, после се оживи и енергично потри длани.

— Е, трябва да тръгвам — каза. — Вивиън, почивай си. Виктор, с теб може би ще се срещнем в Лондон — подсмихна се любезно, — докато се придвижваме слепешката през затъмнения град. — Постави ръка върху главата на Джулиан — детето се беше умълчало и не му обърна внимание, наведе се да надникне в кошчето на бебето, върхът на дългия му нос потрепери. — Скъпото ми момиченце — прошепна. — Красавица, истинска красавица.

После помаха комично с мургавата си ръка, изгледа ни един по един с блесналите си усмихнати очи и тръгна да излиза, мина на пръсти покрай заспалото бебе с вдигнат пред устните си показалец като в някаква пресилена пантомима. В ранните часове на следващата сутрин вървял в странична уличка недалеч от Чаринг Крос Роуд, с каква цел никой не знае, нито пита, когато бил ударен в челото от огромен, литнал над покривите шрапнел, откъснал се от бомба, гръмнала на Шафтсбъри Авеню, и умрял на тротоара, където тялото му било открито от млада проститутка, връщаща се към къщи след нощен труд в някакво заведение на Грийк Стрийт. Представям си как бедният Макс се е разхождал безгрижно, подсвирквал си е някаква мелодия с ръце в джобовете и килната на тила шапка, един застаряващ flâneur, чиято собствена Belle Époque е била прекратена съвсем ненадейно от летящо парче materiel на Луфтвафе. Чудя се кога точно е умрял; интересувам се, защото в същите ранни часове и аз изживях нещо дълбоко и разтърсващо.