Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 178

— Отиде си — казах му. — Обратно в базата.

— По негово желание ли?

— Не, беше отзован.

И двамата потънахме в неловко мълчание.

Алистър трябваше да застъпи на смяна в девет. Когато се смъкна от високото столче, едва се крепеше на краката си. В колата се свлече до мен, кръстоса плътно късите си ръце пред гърдите, въздишаше и току се оригваше глухо. Пред входа нарядът се беше сменил; новите дежурни изглеждаха по-млади и от предишните двама; вторачиха се в нас, но щом зърнаха Алистър, махнаха ни да продължаваме.

— Не е редно да правят така — обади се Алистър дрезгаво. — На сутринта трябва да ги докладвам. — И се изсмя. — Можеше да сме двойка шпиони!

Предложих му да го закарам до квартирата — беше станало още по-студено, а и затъмнението беше в сила, — но той настоя да паркираме преди това, за да ми покаже нещо. Спряхме пред една от по-големите бараки. Като доближихме вратата, чух или по-скоро усетих през подметките си приглушен тътен. Вътре машините за разшифроване, в бронзов цвят, всяка колкото гардероб, тропаха и дрънчаха с комична сериозност като някакви големи тъпи и жалки животни, строени на манежа да изпълняват налудничавите си еднообразни циркови номера. Алистър отвори една от тях, за да ми покаже редиците качени на лостове колелца, които се въртяха и потропваха.

— Приличат на грозни просяци, нали? — извика щастливо Алистър.

Отново излязохме навън в щипещия леден въздух. Алистър се подхлъзна и за малко да падне, но аз го задържах. Останахме така, неловко вкопчени един в друг. Той миришеше на бира, непрани дрехи и тютюн за лула.

— Знаеш ли, Психо — казах му трескаво, — иска ми се да си намеря място тук.

Алистър пак се подсмихна, освободи се от мен и се отдалечи с леко залитане.

— Защо не си пуснеш молба за преместване? — каза през рамо и отново се изсмя. Не разбрах на какво.

Настигнах го и продължихме заедно слепешком през пълния мрак и застиналата мъгла.

— Когато всичко това свърши — каза той тържествено, — ще отида в Америка и там ще стана известен. Ето нà, стигнахме, това е моята бърлога.

Влезе в къщичката си и светна лампата — бъркотия и мръсотия, това успях да видя. Но веднага си спомни за задължителното затъмнение и угаси лампата. Изведнъж се отегчих от него, от неговата умора и лош дъх, от неясното му терзание. Продължихме да стърчим там — аз върху покритата със сгур пътека, той — в по-дълбоката тъмнина на прага.

— Алистър — казах му, — трябва да ми помогнеш. Трябва да се включиш.

— Не.

Прозвуча като непослушно дете.

— Тогава мен ме вкарай, няма да те замесвам. Просто ме вкарай.

Умълча се и това продължи толкова дълго, че се почудих дали не е заспал прав. После въздъхна тежко и въпреки мрака видях как поклаща глава.

— Не мога — отсече. — Не е… просто не е…

Пак въздишка, последвана от силно подсмърчане; да не би да плаче? Наблизо, по една от съседните пътеки мина човек, тананикаше си мелодия от увертюрата на „Танхойзер“. Заслушах се, докато скрипящите му стъпки заглъхнаха. Тръгнах да си вървя. Докато крачех по пътеката, той извика подире ми в тъмното: