Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 176

Но онова, от което Москва се интересуваше най-вече, беше потокът сигнални прихващания, идващи от Блечли Парк. От поста, който заемах в отдела, имах достъп до голяма част от тези материали, но се получаваха и явни празнини, където някои от по-съществените сведения потъваха блокирани. По настояване на Олег потърсих начин да се включа в екипа на Блечли като анализатор на шифри, посочвайки моите лингвистични умения, математическата ми дарба, обучението ми като тълкувател на кодирания език на изобразителното изкуство, както и феноменалната ми памет. Признавам, че си представях как се превръщам в един от големите експерти на Блечли. Тормозех Ник да каже две добри думи за мен пред мистериозните си приятели, които твърдеше, че има по върховете, но резултат нямаше. Започнах да се чудя дали това не е знак за тревога: онази следа срещу мен още от следването ми в Кеймбридж, онази малка червена петолъчна звезда, която хората на Били Мичет бяха забелязали в небесната твърд на моето досие, дали продължаваше да блещука в него въпреки обещанията на Ник да бъде заличена?

Отидох при Куеръл и го попитах дали може да ме препоръча за прехвърляне. Той се облегна назад в стола си, вдигна дългото си тясно ходило върху края на бюрото и ме изгледа мълчаливо. Под мълчанията на Куеръл винаги се криеше сподавен смях.

— Знаеш, че не взимат кой да е — каза той. — Ония там са най-добрите, първокласни мозъци. Освен това се претрепват от работа, смени по осемнайсет часа, седем дни в седмицата, това не е за теб, нали така? — Тъкмо си тръгвах, когато той се провикна след мен: — Защо не говориш с твоето приятелче Сайкс? Той е важен фактор там.

Когато се обадих по телефона на Алистър, думите му прозвучаха мъгляво и същевременно истерично. Никак не ми се зарадва.

— О, стига, Психо — казах му. — Не ми казвай, че не можеш да се откъснеш от твоите кръстословици и главоблъсканици за един час. Ще те почерпя бира.

Чувах дишането му и си представих как отчаяно се взира в слушалката като заек в капан и прокарва късите си дебели пръсти през щръкналата си коса.

— Вик, нямаш представа какво е тук. Направо лудница, казвам ти.

Отидох с една от колите на отдела. Беше в началото на пролетта, но пътищата бяха все още коварно покрити с лед. Допълзях до Блечли по здрач в леденостудена мъгла. На двамата стражи на пост пред входа им трябваше доста време, преди да ме пуснат. Бяха момчета, още с младежки пъпки по лицата, с обръснати вратове, изглеждаха някак огорчени, големите им кепета едва се крепяха на тесните им глави с хлътнали слепоочия; преглеждаха документите ми с навъсен вид и току се почесваха по наболия по брадичките си мъх; приличаха на ученици, които се притесняват за домашното си. Зад тях бараките бяха наклякали в мъглата и тук-таме се виждаше по някой мъждукащ с жълтеникава светлина прозорец. С Алистър се видяхме в стола за храна — дълго помещение с нисък таван, в което миришеше на сварен чай и мазнина от пържени картофи. Няколко самотни души се мяркаха край масите, прегърбени над чаши чай и препълнени пепелници.