Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 177

— Ама вие тук наистина тънете в лукс — подхвърлих.

Алистър имаше доста нещастен вид. Отслабнал, с хлътнали страни, кожата му — като покрита с патина от сива влага. Когато запали лулата си, клечката кибрит потрепери в ръката му.

— Условията са доста примитивни, така е — отвърна раздразнено, сякаш беше директор на училище, което съм опозорил. — Обещават ни подобрения, но нали знаеш как е. Самият Чърчил се появи тук да говори, да ни повдигне духа — вършели сме жизненоважна работа, като слушаме мислите на врага, и тям подобни. Отблизо прилича на малко грозно човече. Нямаше никаква представа с какво всъщност се занимаваме. Опитах се да обясня макар и отчасти, но видях, че му влиза през едното ухо и излиза през другото. — Огледа се и въздъхна. — Странно — продължи, — най-лошото е шумът, тези ръждясали машини, които тракат и пращят двайсет и четири часа в денонощието.

— Една част от вашите материали минава през мен — казах му, — но не всичко.

Хвърли ми страховит поглед.

— Слушай — подметнах, — дай да отидем в кръчма, това място е ужасно.

Но и в кръчмата не беше по-добре, въпреки че гореше камина. Алистър пи само бира, току топваше всмукателните си органи в пяната и пълнеше бузите си с воднистата топла отвара, а адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу. Поиска да знае как върви войната. — Нямам предвид пропагандата по вестниците, а какво се случва в действителност. До нас тук нищичко не стига. Каква ирония, нали?

— Войната ще продължи дълго — рекох му. — Казват, години, може би десетина.

— Божичко! — Хвана се за главата и мрачно се загледа в отрязъка от плота на бара между лактите си — издраскан и с кръгли следи от чаши. — Няма да издържа. — Вдигна глава и се огледа боязливо. — Виктор — прошепна, — според теб те кога ще дойдат?

— Те?

— Знаеш за какво говоря. — Усмихна се тревожно. — Как смяташ, готови ли са? Нали си бил там. Ако се пречупят…

— Няма да се пречупят — отсякох и го стиснах над лакътя. — Не и докато имат нас да им помагаме: Бой, аз… ти.

Пак топна муцуната си в бирата и отпи дълга глътка.

— Не знам — каза, — искам да кажа, за себе си.

Останахме цял час. Той отказа да говори за работата си независимо от халбите, с които го наливах. Попита ме за Феликс Хартман.