Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 175

— Редник Клег ще зашие мястото — казах му. — Той е голям специалист; нищо няма да си личи.

Фонсека ме изгледа странно, беше бесен.

— Не — повтори, — няма да си личи. — Обърна се към Дани. — Може ли да поговорим?

Дани сви рамене някак свенливо и двамата излязоха в коридора; Фонсека ме изгледа още веднъж през рамо и плъзна врата зад тях. След малко Албърт Клег се върна.

— Сър, какво му става на португалеца? — попита. — Стои заедно с Пъркинс до тоалетната. Стори ми се, че плаче. — Изсумтя, сякаш го напуши смях. — Видяхте ли с какво беше облечен, онова синьото нещо? Приличаше на хладнокръвен сутеньор. — Направи гримаса: — Сър, простете езика ми.

След още три часа пристигнахме в Единбург с мръсно сърдито небе над нас. Изпратих Клег да събуди Фонсека. След миг се върна целият позеленял, каза ми по-добре да отида и сам да видя. Португалецът лежеше на пода в купето си, заклещен в тясното пространство до оправеното си легло, една голяма част от приличащото му на Барда теме беше отнесено, а великолепният му син халат беше опръскан с кръв и парченца мозък. Пистолетът се беше изплъзнал от ръката му; загледах се в дългите му тънки пръсти. По-късно, когато нашите хора махнаха тялото, изчистиха след него и вече пътувахме към Лондон, попитах Дани какво му беше казал Фонсека в коридора; той направи кисела физиономия, погледна навън към прогизналия пейзаж, през който пълзеше нашият натоварен с войници влак:

— Каза ми, че ме обича, такива неща — измънка. — Помоли ме да не го забравям. Сантиментален тип.

Изгледах го внимателно.

— Пъркинс, ти знаеше ли какво се кани да извърши?

— Не, сър, съвсем не — отвърна ми той шокиран. — Както и да е, сега не можем и за това да мислим, нали? Война е в края на краищата.

Такива бистри, чисти, лъскави кафяви очи, бялото им синееше, такива дълги черни клепки. Пак изплува в ума ми, когато в онзи миг по фланелка го бях видял на колене до тялото на Фонсека нежно да повдига двете ръце на клетия човек и да ги поставя върху опръсканите му с кръв гърди.

* * *

Предавах на Олег всичко от дипломатическата поща, което смятах, че може да представлява интерес за Москва — не беше лесно да се прецени дали една или друга подбрана хапка ще задоволи другарите, или ще предизвика сърдито мълчание. Не искам да се хваля, но мисля, че услугата, която им направих от този източник, не беше никак малка. Давах им редовно осъвременявани преценки, малко или повече надеждни, за разположението и степента на готовност на различните вражески сили, строени по границата на Русия от Естония до Черно море. Давах им имена, а често и местонахождението на чуждестранни агенти, които действаха в Русия, както и списъци с антисъветски активисти в Унгария, Литва, Украинска Полша — и нямах никакви илюзии относно евентуалната съдба на тези нещастници. Освен това се грижех московските депеши да останат непокътнати, като разпространявах измислената история, че в съветските дипломатически чували са поставени мини, за да избухнат в лицето на всеки, който се опитва да ги отвори; много проста уловка, но удивително ефективна. Московските чували бомби се превърнаха в един от митовете в отдела и мигом тръгнаха слухове за любопитни куриери, които се оказали затрупани под лавини разкъсани документи, останали без ръце и глави.