Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 172

— Опити ли? — възмути се. — Какви опити? Югоизточното ни крайбрежие се отбранява от пенсионирани застрахователни агенти, въоръжени с дървени пушки. Германците могат да го превземат с гумени лодки по обяд, а за вечеря да са вече в Лондон.

Беше силно превъзбуден; седеше начело на масата и беснееше, като конвулсивно свиваше топчета хляб с дългите си мургави пръсти; търсех начин да подхвана разговор за моята книга за Боромини, но много скоро се отказах. Госпожа Б. се опита да го успокои, като сложи ръка върху неговата, но той я отблъсна припряно.

— С Европа е свършено — продължи той, изгледа ни гневно и кимна мрачно. — Свършено!

Детето се беше притиснало собственически в гръдта на майка си, смучеше си палеца и ме гледаше упорито с немигаща омраза. Улових се как вътрешно надавам вълчи вой — О, Господи, освободи ме, освободи ме! — след което се огледах гузно, не бях сигурен дали нещо от безмълвния ми вой не се бе чуло и навън. На тръгване Вивиън застана с мен на предните стъпала, докато Големия Бобър се тюхкаше за въведените ограничения на бензина, но все пак извади колата, за да ме закара до гарата.

— Няма да го направя, така да знаеш — каза ми тя.

Стоеше усмихнато и само един нерв присви неспокойно клепача й.

— Няма да направиш какво?

(Освободи ме!)

— Няма да ти дам развод. — Докосна ръката ми. — Скъпи мой, боя се, че няма да се отървеш от мен.

* * *

Колко хубаво! — Госпожица Вандельор ми направи коледен подарък (за Xmas, както го беше изписала). Бутилка вино. Едва изчаках да си тръгне, за да го разопаковам. Българско червено. Понякога я подозирам в особено чувство за хумор. Или съм просто неблагодарен? Може би жестът й е съвсем искрен. Дали да не й кажа какво знам от моя търговец на вино — че южноафриканците продавали виното си в наливен вид на българите, които го бутилирали, използвайки собствените си политически по-приемливи марки, след което го препродавали на всички онези нищо неподозиращи лявомислещи либерали на Запада? Но разбира се, че няма да го направя. Защо съм толкова заядлив, дори не би трябвало да си го помислям.

БЯХМЕ ВЕЛИКОЛЕПЕН ЕКИП, Дани Пъркинс, Албърт Клег и аз. Албърт беше чиракувал в букмейкърското бюро „Лобс“; беше един от онези самородни таланти, които работническата класа е раждала в изобилие преди появата на задължителното образование и ограмотяване. Беше дребен човек, по-нисък дори и от Дани и далеч по-слаб. Когато тримата вървяхме заедно, да речем, по някой перон в индийска нишка, сигурно сме изглеждали като илюстрация от учебник по естествена история, която показва еволюцията на човека от примитивен, но не и несимпатичен пигмей, през як селянин, до угоднически изправения, женен и ипотекиран homo sapiens на нашето време. Албърт много си обичаше занаята, въпреки че той често го тормозеше и вбесяваше. Беше маниакален перфекционист. Когато работеше, изпадаше в две състояния: дълбоко, почти аутистично вглъбяване или безсилен гняв. За него нищо никога не беше добре, нито дори достатъчно добре; инструментите, с които трябваше да работи, бяха винаги скапани, конците бяха или твърде груби, или прекалено фини, иглите — тъпи, шилата — направени от некачествена стомана. А и никога не се случваше да разполага с достатъчно време, за да си свърши работата така, че да остане доволен.