Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 171

— Защо говориш така?

— Истина е, признай си.

Свих рамене.

— Моментът едва ли е подходящ — казах, — с тази война, а и по-лошото вероятно ще дойде след нея.

Тя ме изгледа с усмивка.

— Какво безсърдечно животно си ти, Виктор — каза, но сякаш още не вярваше.

Извърнах поглед.

— Съжалявам — промълвих.

Тя въздъхна и взе да пощипва одеялото в скута с кървавочервените си нокти.

— Аз също — каза. В далечината камбаната на Крайст Чърч призоваваше за вечерна молитва. — Ще бъде момиче.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. — Отново въздъхна, толкова тихо, че прозвуча като подсмиване. — Горкото създание.

Големия Бобър, наконтен с панталон за голф и нещо като ловджийски жакет — какъв абсурден човек! — излезе от оранжерията, очевидно възнамеряваше да каже нещо на жена си, която беше отново на колене и ровеше земята с лопатка, а големият й задник беше обърнат към ливадата; като ме видя заедно с Вивиън, той бързо отстъпи назад и като сянка се скри зад стъклата и зеленината.

— Бил ли си в апартамента? — попита Вивиън. — Не е вдигнат във въздуха или нещо от тоя род?

— Не. Искам да кажа, не е бомбардиран. Разбира се, че съм бил там.

— Защото от думите на Ник останах с впечатление, че сега прекарваш почти цялото си време на Поланд Стрийт. Предполагам, че там се вихрят луди купони. Ник казва, че си тършувал в докторския кабинет за гумени ченета, за да има какво да захапеш, докато траят бомбардировките. — Умълча се за миг. — Да знаеш, едва издържам тук — каза го през зъби. — Чувствам се като някоя жена от Библията, заточена в бащиния си дом, за да изкупи вината си, задето се е омърсила. Искам си живота. Това тук не е моят живот.

Г-жа Бобър отново се изправи да облекчи болките в гърба си и тъй като вече не идеше да се прави, че ме няма, сепна се пресилено, погледна ме и благоволи да ми махне с лопатката.

— Как мислиш — побързах да я попитам, — не може ли да го махнеш?

Вивиън ме изгледа с каменно студен поглед.

— Да махнеш нея — озъби ми се тя. — Или него, ако по някаква случайност женската ми интуиция ме лъже. Но не и то, не казвай то.

— Казвам го, защото — продължих да настоявам аз — нещо, което няма минало, още не е живо, нали така? Животът е спомен; животът е миналото.

— Божичко — произнесе тя строго, а в очите й блестяха сълзи, — такова съвършено изложение на твоята философия! Докато за останалите човешки същества, скъпи мой, животът е настоящето, настоящето и бъдещето. Не знаеш ли?

След като се изправи с мъка, госпожа Б. пое към нас с издута от вятъра пола. Вивиън продължи да ме гледа изпитателно — с открит поглед и пълни със сълзи очи.

— Току-що проумях нещо — каза. — Дошъл си тук да искаш развод, нали? — Изсмя се звънко. — Така е, чета го в очите ти.

— Виктор! — извика госпожа Бобър. — Каква приятна изненада!

* * *

Останах за вечеря. Разговорът се въртеше изцяло около годежа на Ник. Двамата възрастни Бобри тържествуваха тихо: Силвия Лайдън, бъдеща наследница, беше добра стока, макар и малко застояла. Джулиан, който беше вече на годинка, се разплака жално, когато го взех в скута си. Всички се смутиха и се опитаха да замажат положението със смях и бебешко гукане. Но нищо не можеше да го успокои, затова накрая го връчих на майка му. Подхвърлих, че много прилича на Ник, макар че изобщо не приличаше, но сметнах, че така ще умилостивя Бобрите, при което Вивиън, не знам защо, ме изгледа сърдито. Големия Бобър заприказва с огорчение за провала на французите; приемаше го като лична обида, сякаш Първа армия на генерал Бланшар беше изклинчила от основното си задължение, което несъмнено беше да служи за буфер между настъпващите германски сили и покрайнините на Северен Оксфорд. Подметнах, че, доколкото знам, Хитлер е променил намерението си и няма да прави опити, тоест няма да предприема настъпление. Големия Бобър избухна.