Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 170

— Как ти се струвам? Изглеждам ли бледа и интересна? — попита. — Кажи ми, че изглеждам.

Стоях смутен на тревата пред нея. С крайчеца на окото си зърнах майка й, която се мотаеше сред цветните лехи от едната страна на къщата и се преструваше, че все още не е забелязала моето пристигане. Почудих се дали Големия Бобър не си е вкъщи; вече ми беше писал, оплакваше се, че имало недостиг на хартия и че най-добрите му словослагатели били мобилизирани.

— Изглеждаш много елегантен — каза Вивиън, като вдигна ръка, за да засенчи очи, и ме изгледа от главата до краката. — Същински войник.

— Така каза и Бой Банистър.

— Сериозно? Аз пък си мислех, че предпочита грубияни. — Избута списанията, за да ми направи място на тревата до шезлонга. — Седни и ми разкажи клюките. Предполагам, че всички се държат ужасно хладнокръвно въпреки бомбите. Дори Дворецът не бил в безопасност. Не е ли трогателно, че и кралицата застана на страната на онези храбри хора от Ист Енд? Чувствам се като манкьор, дето се крие тук; няма да се учудя, ако някоя сутрин на Хай Стрийт една от онези оксфордски лелки ме пресрещне, за да ми бодне жълто перо. Или беше бяло, нали последния път ги раздаваха демонстративно на ония, дето отказват да служат в армията по морални съображения? Може би трябва да си окача на врата плакат с надпис за моето положение. Нещо като: „Забременявайте за Британия!“.

Загледах се апатично в тъща си, която пълзеше между лехите с гергини, събираше малки охлювчета и ги пускаше в кофа със солен разтвор.

— Във влака срещнах Куеръл — казах. — Виждала ли си се с него?

— Да съм се виждала ли? — Тя се изсмя. — Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Чудя се. Той знаеше за… знаеше, че си…

— О, сигурно Ник му е казал.

Колко самоуверена беше! Госпожа Бобър остави кофата, изправи гръб, хвана се за кръста с една ръка, огледа се наоколо с демонстративна разсеяност и продължи да се прави, че не ме забелязва.

— Ник ли? — попитах. — Защо Ник ще казва точно на него?

— Ами защото върви и разправя на когото срещне. Не знам защо, но смята, че това е нещо много смешно. Ще ми се и аз да мога да го видя откъм смешната му страна.

— Но защо ще казва на Куеръл? Мислех, че не могат да се понасят.

— Грешиш, те са като дупе и гащи, неразделни. — Тя се извъртя в шезлонга и ме погледна. — Какво искаше да кажеш с това дали съм се виждала с Куеръл? — Нищо не отговорих, а тя ме фиксира с празен и строг поглед. — Не искаш това дете, нали? — отсече.