Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 169

— О, възхитително! Вглъбеността, на която е способен един учен.

Беше Куеръл. Никак не му се зарадвах и изглежда, ми е проличало, защото той се усмихна вяло, но доволно, после скръсти ръце, както и дългите си тънки крака и за удобство се донамести на мястото си. Казах му, че отивам в Оксфорд.

— А ти? — попитах.

— О, малко по-далеч — каза и сви рамене. — Но в Оксфорд ще сменя влака. — Значи, Блечли, помислих си аз и ме прониза ревност. — Сега как намираш работата, искам да кажа, в твоята секция?

— Чудесна.

Обърна глава, наведе се леко към мен и ме погледна:

— Това е добре — каза с равен тон. — Чувам, че сега делиш една квартира с Банистър и Ник Бревоорт.

— Отседнал съм при Лео Ротънстайн на Поланд Стрийт — казах, но дори в собствените ми уши отговорът ми прозвуча като оправдание.

Той кимна и тупна дулото на цигарата с дългия си пръст.

— Да не би жена ти да те е напуснала?

— Не. Тя е в Оксфорд с детето. Сега отивам да я видя.

Защо винаги се чувствам длъжен да му давам обяснения? Така или иначе, той не ме слушаше.

— Банистър май не си е на мястото, не мислиш ли? — попита.

Крави, фермер с трактор, неочакваният ослепителен блясък от прозорците на някаква фабрика.

— Защо да не си е?

Куеръл се размърда, отметна глава назад и пусна тънка струйка дим към тавана на купето.

— Чувам го какво говори тук-там, в „Риформ“ или в „Грифона“. Винаги пиян, винаги крещи разни неща. Един ден е за Гьобелс, вика, че се надявал да превземе Би Би Си, щом германците спечелят войната, на следващия ден разправя колко смислен човек е Сталин. Не мога да го разбера. — Обърна се към мен и ме погледна в очите. — А ти?

— Само си говори — отвърнах му. — Иначе е наясно.

— Наистина ли смяташ така? — попита угрижено. — Радвам се да го чуя. — Замисли се, пушеше. — Внимавайте, момчета, вече не знам на какво викате наясно. — Пусна гущерската си усмивка и пак се наведе напред, този път протегна шия към прозореца. — Ето че стигнахме — каза. — Оксфорд. — Погледна към листовете в скута ми. — Не успя нищо да свършиш, нали? Съжалявам. — Продължи да ме гледа, докато си събирах нещата.

Вече бях на перона, когато той цъфна на вратата на влака зад мен.

— Между другото — подхвърли, — поздрави жена си от мен. Разбрах, че пак е бременна.

На излизане от гарата го зърнах отново. В крайна сметка наистина слезе от влака, увисна пред билетното гише, като се правеше, че уж чете разписанието.

* * *

Вивиън лежеше в шезлонга на ливадата, беше завила краката си с шотландско одеяло, а до нея на тревата се виждаха лъскави модни списания. Под нея имаше поднос с остатъци от чай, конфитюр, хляб с масло и каничка засъхнала сметана; очевидно състоянието не беше повлияло на апетита й. Синкавата кожа под хлътналите й очи беше станала почти лилава, по-тъмна от обикновено, а черната й коса, същата като на Ник, беше изгубила блясъка си. Посрещна ме с усмивка, протегна студената си ръка като кралица, за да я целуна. Тази нейна усмивка! Повдигна едната си оскубана и боядисана вежда и стисна устни, сякаш да не избухне в подигравателен смях, който винаги се спотайваше в очите й.