Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 169
Джон Банвил
— О, възхитително! Вглъбеността, на която е способен един учен.
Беше Куеръл. Никак не му се зарадвах и изглежда, ми е проличало, защото той се усмихна вяло, но доволно, после скръсти ръце, както и дългите си тънки крака и за удобство се донамести на мястото си. Казах му, че отивам в Оксфорд.
— А ти? — попитах.
— О, малко по-далеч — каза и сви рамене. — Но в Оксфорд ще сменя влака. — Значи, Блечли, помислих си аз и ме прониза ревност. — Сега как намираш работата, искам да кажа, в твоята секция?
— Чудесна.
Обърна глава, наведе се леко към мен и ме погледна:
— Това е добре — каза с равен тон. — Чувам, че сега делиш една квартира с Банистър и Ник Бревоорт.
— Отседнал съм при Лео Ротънстайн на Поланд Стрийт — казах, но дори в собствените ми уши отговорът ми прозвуча като оправдание.
Той кимна и тупна дулото на цигарата с дългия си пръст.
— Да не би жена ти да те е напуснала?
— Не. Тя е в Оксфорд с детето. Сега отивам да я видя.
Защо винаги се чувствам длъжен да му давам обяснения? Така или иначе, той не ме слушаше.
— Банистър май не си е на мястото, не мислиш ли? — попита.
Крави, фермер с трактор, неочакваният ослепителен блясък от прозорците на някаква фабрика.
— Защо да не си е?
Куеръл се размърда, отметна глава назад и пусна тънка струйка дим към тавана на купето.
— Чувам го какво говори тук-там, в „Риформ“ или в „Грифона“. Винаги пиян, винаги крещи разни неща. Един ден е за Гьобелс, вика, че се надявал да превземе Би Би Си, щом германците спечелят войната, на следващия ден разправя колко смислен човек е Сталин. Не мога да го разбера. — Обърна се към мен и ме погледна в очите. — А ти?
— Само си говори — отвърнах му. — Иначе е наясно.
— Наистина ли смяташ така? — попита угрижено. — Радвам се да го чуя. — Замисли се, пушеше. — Внимавайте, момчета, вече не знам на какво викате
Вече бях на перона, когато той цъфна на вратата на влака зад мен.
— Между другото — подхвърли, — поздрави жена си от мен. Разбрах, че пак е бременна.
На излизане от гарата го зърнах отново. В крайна сметка наистина слезе от влака, увисна пред билетното гише, като се правеше, че уж чете разписанието.
* * *
Вивиън лежеше в шезлонга на ливадата, беше завила краката си с шотландско одеяло, а до нея на тревата се виждаха лъскави модни списания. Под нея имаше поднос с остатъци от чай, конфитюр, хляб с масло и каничка засъхнала сметана; очевидно състоянието не беше повлияло на апетита й. Синкавата кожа под хлътналите й очи беше станала почти лилава, по-тъмна от обикновено, а черната й коса, същата като на Ник, беше изгубила блясъка си. Посрещна ме с усмивка, протегна студената си ръка като кралица, за да я целуна. Тази нейна усмивка! Повдигна едната си оскубана и боядисана вежда и стисна устни, сякаш да не избухне в подигравателен смях, който винаги се спотайваше в очите й.