Читать «Недосегаемият» онлайн - страница 168

— Така ли?

Той изгледа чайника.

— Останал ли е малко горещ чай? Хайде, Пъркинс, бъди добро момче и ми налей една чаша. Божичко, главата ми. Наливахме се с бренди до четири сутринта.

— Двамата с Уинстън ли?

Той ми хвърли убийствен поглед.

— Не, той си легна навреме.

Дани му подаде чая, той се подпря на мивката, кръстоса глезени и стисна димящата си чаша с две ръце. Тиха сутрин, бледото слънце на септември, а в периферията на гледката като мираж блещукаха безкрайните възможности на бъдещето; откъде идваха тези мигове на нетърсено щастие?

— Лео Ротънстайн каза, че е говорил надълго и нашироко с министър-председателя още преди ние да пристигнем — започна Ник със сериозен тон. — По всичко личи, че сме спечелили войната по въздух, въпреки че нещата не изглеждат така.

— Браво на нас — каза Дани.

Ник го изгледа свирепо, на което той само му се усмихна мило.

Бой се появи от горния етаж и с леко поклащане застана на прага. Шнурът на халата му още висеше свободно, но все пак си беше сложил развлечени сиви гащи.

— За бога, Бобър — каза той, — да не би да идваш от карнавал? Приличаш на букмейкър. Досега никой ли не ти е казвал, че на евреите им е забранено да носят карирани дрехи? Има такава религиозна заповед.

— Ти си пиян — отговори му Ник, — а още няма единайсет. И за бога, сложи си там някакви дрехи, ако обичаш.

Бой се заклати, поколеба се, изгледа Ник сърдито и нерешително, измърмори нещо и тръгна да се качва към спалнята си. След малко отгоре долетя шум от разритани вещи и пиянски псувни.

— О, чуйте това — обади се Дани и поклати глава.

— Отиди да го успокоиш, чу ли? — каза му Ник.

Дани сви рамене добродушно и излезе, като си подсвиркваше. Затрополи нагоре по стълбите с огромните си ботуши. Ник се обърна към мен.

— Говори ли с Пъркинс за куриерите и така нататък?

— Да — отвърнах. — Това наистина ли е твоя идея?

Той ме изгледа мнително.

— Да, защо?

— Просто питам. Гениална, ако проработи.

Той изсумтя.

— Разбира се, че ще проработи. Защо да не проработи? — Отиде до стола на Дани, седна и подпря главата си в шепи. — Моля те — прошепна едва чуто, — би ли ми направил малко чай? Главата ми ще се пръсне от болка.

Налях вода. Спомням си този момент: блясъка на никел върху издутата буза на чайника, сивкавата струйка вода от крана, а през прозореца над мивката — червените тухлени гърбове на къщите по Берик Стрийт.

— За какво толкова ме търси Вивиън? — попитах.

Ник се изсмя мрачно.

— Мисля, че пак си й надул корема, старче. — Чайникът се чукна в крана. Погледна към мен през разтворените си пръсти с мъртвешка усмивка. — Във всеки случай някой го е направил.

* * *

И така, за втори път в живота си пътувах към Оксфорд през есента, предстоеше ми трудна среща; преди беше с госпожа Бобър, която бях ходил да видя, преди всичко това да започне, а сега — с нейната дъщеря. Странно, продължавам да мисля за Вивиън като за част от семейство Бревоорт. Тоест като за дъщеря, сестра, докато съпруга е дума, с която така и не се примирих. Беше бавен влак и много смрадлив — чудя се откъде идва тази романтика, свързана с парните локомотиви? — а когато стигнах до гишето за билети, се оказа, че местата в първа класа са вече разпродадени. Във всяко купе имаше запазен брой за войници, но най-вече за други чинове и често се виждаше по някой отегчен офицер с изтерзан вид да пуши, загледан с мъчителен копнеж в отминаващите пред погледа му, огрени от слънцето английски поля. Настаних се удобно, доколкото успях — преглеждах лекциите си за Боромини, защото се надявах да убедя Големия Бобър да ги издаде в отделна книга, — когато някой се промъкна тихомълком, сви се на мястото до мен и каза: